— Видя ли нещо интересно? — попита Скай.
— От този ъгъл — не. Някъде по средата на урвата има нещо като площадка.
— Където са обрулените дървета ли?
— Да. Освен дървета там има останки от шевролет модел двайсета година.
— Стига бе. И какво търсят там?
— Някакво хлапе изгубило контрол над автомобила и паднало долу. — Подадох му бинокъла. — Виждаш ли онази издатина с каменния зид около нея?
— Да.
— Всяка вечер там пада непрогледна мъгла. Както личи, момчето не е успяло да вземе завоя. Сложили са зида след това. Сега пътят е затворен.
— Ти си истински извор на познания — взе ме на подбив Скай. — Я вземи се кандидатирай за екскурзовод. — После рече: — Там горе има човек.
Взрях се в билото на хълма, но то беше много далеч, за да видя нещо с невъоръжено око.
— Жена — продължи колегата. — Богата, с шапка и ръкавици. Носи цветя.
Взех бинокъла. Скай беше прав — жената беше богата. Винаги си личи. Дори когато са облечени делнично, богаташките си личат отдалеч.
Жената отиде досами зида, взря се минута — две в океана, сетне надолу към урвата и метна букета. Загледах как той се върти и се преобръща, как се удря в скалата, как после вятърът го понася и цветята падат почти право надолу. Позадържаха се на едно от дърветата, сетне изчезнаха, скриха се от полезрението ми. Извърнах пак бинокъла към билото, но жената вече я нямаше.
Погледнах надолу към отвесната урва, без да търся нещо определено. Загриза ме съмнение.
Обърнах се отново към залива, там обаче нямаше и следа от моторница.
— Сетих се нещо — казах аз на Скай. — Ти иди хапни, до четвърт час съм тук.
— Какво, да не те е срам да ме вземеш със себе си? подметна той, уж съм наранил чувствата му.
— Позна — рекох му.
Качих се на колата и се отправих по главната улица към „Февруари“, оттам завих надясно я подкарах по Трета улица. У Хауландови не се беше променило нищо. Колито пак си спеше в предния двор и докато минавах покрай него, дори не отвори очи. Госпожа Хауланд ми отвори още след първото почукване.
— Помните ли ме? — попитах я. — Сержант Банън от полицията в Лос Анджелис.
— А, да. Божичко, изглеждам ужасно.
— Барни тук ли е? Няма да се заседявам много, само искам да го питам нещо.
— Тук е, влезте. — Жената ме заведе при стълбата н се провикна към мазето. — Барни, пак е дошъл онзи симпатичен младеж от Лос Анджелис. Да го пратя ли при теб?
— Господин Банън ли? Ама разбира се — изкрещя той в отговор.
Слязох по стълбите и заварих старчето зад пишещата машина.
— Имам един въпрос, Барни — подхванах аз, докато се ръкувахме.
Отидох при вестникарските страници в рамките и открих онази, която ми трябваше. Материалът в долната дясна колона със снимка на изпотрошен автомобил — първия път само му бях хвърлил едно око и го бях подминал. Заглавието гласеше:
Сетих са как Кълан е споделил с мен, че за една нощ при зъбера животът му се е променил из корен.
— Кой е Илай Горман? — попитах аз.
— Дядото на момчето. Загиналият младеж беше син на Бен и бе кръстен на господни Илай. Господин Илай пък владееше цялата долина. Спечели я на покер от съдружника си — Шеймъс О’Дел.
— О’Дел от имение „Приказна гледка“?
— Същият.
Отново погледнах първата страница на вестника.
— Катастрофата. Какво точно се е случило?
— Илай младши тръгнал на кино, щял да гледа ням филм. Беше луда глава, тия младоци вечно забъркват някаква каша. Какво му е трябвало да се спуска по Панорамния път, мъглата е била толкова гъста, че не се е виждало и на педя. Не е успял да вземе първия завой и е полетял в бездната. Автомобилът се е подпалил, но никой, разбира се, не е забелязал. Разбрали са чак на другия ден. — Как така никой не е забелязал?
— Това стана същата вечер, когато убиха Бък Толман.
Когато се върнах в парка, Скай още разглеждаше с бинокъла залива. В него навлизаше огромна яхта.
— Това вероятно е нашият човек — отбеляза колегата. — Как мина бързата среща?
— Току — що прочетох поредната глава от историята на Сан Пиетро.