Благодаря и на семейството си — на Рейчъл, Бен, Хана, на баба и дядо, които четяха първите ми опити за разкази и (даже) ме окуражаваха да продължавам.
На Хенри, за това, че беше до мен по време на всяка стъпка от това пътешествие, че се радваше на добрите новини повече от мен и не се оплакваше, когато се усамотявах с дни, за да пиша. За това, че всеки ден ме кара да се усмихвам. Знам, че си го казваме постоянно, но съм такава късметлийка, че те имам.
Благодаря на татко за стотиците нощи, прекарани на пода в коридора между детските стаи с „Хари Потър“, „Хрониките на Нарния“ или „Хълмът Уотършип“ в ръка. И за това, че винаги успява да измисли истории, които започват страховито и завършват с щастлив край.
И на мама — за подкрепата по непредсказуемия път между писането и живота, и за това, че никога не е спирала да вярва в моя успех. Ако съм постигнала нещо от дружелюбното морско чудовище Стелцен досега, то е благодарение на теб.