Не знам защо понякога времето така забавя своя ход… напълно случайно. Вслушвайки се в думите на татко — нещо, което пазя в тайна — но веднъж той видял как от един мъж източили кръв, равняваща се на двадесет години, заради твърдението му, че можел просто с махване на ръката си да накара един час време да потече назад. Ако татко ме е научил на нещо, то е, че да държа главата си наведена, означава да бъда в безопасност. Съмнителните, долнопробни вещици, като Кала в нашето село, биват толерирани за забавление на суеверните — стига да си плащат рентата. Обичах да се отбивам при Кала и да слушам историите й за това, как времето се лее на вълни, забавя своя ход, понякога дори причинява пукнатини или трусове в земята, докато татко не ми забрани да ходя в нейния дюкян. Все още си спомням миризмата в него — аромат на подправки, примесени с кръвта от древните обреди.
Мнозина твърдят, че не вярват във вещици и митове, точно както отхвърлят разказите за душата на Алхимика, която се крие в гората и злостно лови малки деца, за да пролее кръвта им и да гледа как времето им се просмуква в земята. Ала същите тези хора все още избягват гората.
Пъхвам ръце под мишниците си, за да ги стопля, и пак се навеждам над реката, мъчейки се да се съсредоточа. Повече не се появява никаква риба и слънцето бавно спуска лъчите си ниско през дърветата.
Тревогата стяга стомаха ми на възел.
Не мога да отлагам отиването до пазара повече.
От години знаех, че в крайна сметка ще се стигне до това, но въпреки всичко проклинам под носа си. Обръщайки се обратно към града, надявам през рамо капещата торба. Отдалечила съм се повече от обичайното и сега съжалявам, тъй като снегът се просмуква през износените ми ботуши, а дърветата запречват остатъците от топлината на деня.
Най-накрая дърветата оредяват и отстъпват място на водещия към града черен път, който е разбит и превърнат в замръзнала кал от стотиците колела на каруци. Крача с мъка по него, потискайки чувствата си преди наближаването на пазара. Преследват ме мисли за ножа на търговеца на време, както и за шишенцата, които чакат да бъдат напълнени с кръв. А сетне и за кръвта, която очаква да се превърне в монети, и за вълната от изтощение, която съм чувала, че следва, когато той източва време от вените на човека.
По-лошо от това обаче е мисълта да се вслушам през тънките стени на колибата, докато татко се мята и върти върху сламената си постеля. Магьосницата знае, че той се нуждае от отдих. През последния месец го видях да се топи пред очите ми като зимна луна. Сигурна съм, че очите му посивяват — знак, че времето на човек изтича.
Ако можеше само да няма толкова просто обяснение за тази сутрин, когато той забрави рождения ми ден.
Татко никога не е забравял рождения ми ден преди. Нито веднъж. Ако можеше само да си признае, че продава време, макар да го молех да не го върши, и да ми позволи да му дам няколко години. Ако можеше само Магьосницата и Алхимика да са истински, а аз да ги заключа и да поискам настойчиво да намерят начин да му въздадат дълъг живот.
Ами ако… не мога да се изправя очи в очи с мисълта… ами ако му остава едва месец или ден живот?
В паметта ми изплува споменът за една стара просякиня в Крофтън, която бе продала кръвта от последната си седмица живот за паница супа и която се препъваше от врата на врата, поздравяваше всеки човек в града и се молеше за кръвни монети, стигащи за един или два дни живот, или дори само за къшей хляб. Най-напред тя забрави имената на хората, после напълно забрави облика на селото и се заскита из полетата, разпервайки ръка, за да почука във въздуха.
Двамата с татко я открихме свита на кълбо в пшеницата, а кожата й беше студена като лед. Времето й бе изтекло. Но всичко беше започнало със забравянето.
Мислейки за нея, се затичвам. Кръвта ми ме подканя да побързам, умоляваща да бъде превърната в монета.
Крофтън напомня за себе си най-напред с няколко вретеновидни стълба дим, а после с мозайка от покриви, които надничат над хълмовете. Тясната пътека, водеща към нашата колиба, свива на изток от главния път доста преди селото. Подминавам я и продължавам да вървя към врявата и пушека на пазара.
Отвътре зад ниската каменна стена, която грубо очертава периферията на селото, редиците къщички се накланят една към друга подобно на скупчена тълпа, сякаш, като са близо, ще съумеят да държат надалече студа или гората, или протяжното изсмукване на време. Хората сноват край мен със скрити под пластове дрехи тела и сгушени в раменете глави, за да се предпазят от вятъра.