Дъхът, изчезва от дробовете ми.
Не е Роан. Лиъм е. Лиъм, по-големият брат на Роан, за когото мислех, че е безопасно далеч и изучава история в някоя обрасла с бръшлян академия край океана. Лиъм, който в продължение на десет години бе бродил в кошмарите ми. Сънувала бях нощта, в която избягахме, толкова често, че не съм в състояние да отделя кошмара от спомена, но татко се постара да запомня едно-единствено нещо: Лиъм Гърлинг не беше наш приятел. Лиъм се опита да убие Роан!
Само няколко години по-късно той ни откри с татко в къщичката ни извън Родшър. Боричкането им ме събуди посред нощ и щом излязох от спалнята си, баща ми ме сграбчи за ръката и избягахме за втори път.
Парализирам се, завладяна от усещането, че най-лошите ми сънища са оживели — след всичките тези години той ме намери, намери баща ми… отново. Знам, че трябва да се обърна, но не мога да откъсна очите си от него, не мога да спра да си представям това лице такова, каквото беше преди десет години, вперено в мен с омраза през стената от дим в деня, в който избягахме от Евърлес завинаги.
Чувам гласа на татко в ушите си: Ако някога видиш Лиъм Гърлинг, бягай!
2
Дори на десет години Лиъм беше студен и дистанциран. Той замина в училище с пансион след по-малко от година, откакто бяхме напуснали имението, но татко често говореше за слуховете, които се носеха за него из земите на семейството му. Слугите от Евърлес, които идваха в Крофтън с поръчки, разказваха, че тихото му изражение можело да се превърне в ярост за миг, както и че родителите му се бояли от него и го отпратили надалече. Но онова, което бе подтикнало Лиъм да блъсне брат си към огъня в ковачницата на татко или да ни преследва в Родшър, не беше яростта. А жестокостта. Не мога и да си представя колко би могла да е нараснала злобата му през годините оттогава.
Сега, когато се свивам до най-близкия вход на някаква къща, се чудя как изобщо съм го объркала с Роан. Момчетата са еднакви на ръст, с едни и същи силни тела и черни къдрици, но докато косата на Роан е непокорна, тази на Лиъм е събрана и пригладена назад от лицето му. Устата му е тънка, сурова резка, очите му са хлътнали и е невъзможно да надникнеш в тях. Извисявайки се над тълпата върху коня си, той прилича на статуя, изопнат като струна върху седлото — горд, непреклонен и вечен. Гледа отвисоко към нас — опашката от хората, чакащи да се срещнат с Дуейд.
Твърде късно е, посягам да вдигна качулката си, но погледът му вече е върху мен. Въобразявам ли си, че спира за миг, а очите му обхождат лицето ми? В гърлото ми е заседнал страх, а ръцете ми треперят, докато издърпвам качулката върху косата си. Иска ми се да се обърна, да избягам от опашката, но това само ще ме накара да придобия още по-подозрителен вид.
За щастие, нисшите градски жители явно не привличат интереса на Лиъм. Погледът му минава край мен и той свежда очи надолу към мястото, където стражите му държат Дуейд между себе си.
Старият търговец на време изглежда ужасен. В тази ситуация Роан би наредил на хората си да го пуснат, но всеки може да разбере от изражението в очите на Лиъм, че в него няма нищичко от добротата на брат му.
— Моля ви… — толкова е тихо, че съм в състояние да чуя умоляващия глас на Дуейд от мястото, където стоя. — Господарю, това беше невинна грешка, нищо повече.
— Нарушил си закона. Източил си време от кръвта на дете — гласът на Лиъм сега е по-дълбок, но толкова студен, колкото и когато беше малко момче. — Отричаш ли го?
Навсякъде около мен сенките на незабравена болка пробягват по лицата на някои хора и аз знам, че това са родителите от опашката. Времето на децата е непредсказуемо, трудно е да се измери и да се изиска законно, освен това е лесно да се източи твърде много и случайно да се убие дарителят. Мнозина обаче не са имали избор и затова си представям, че да гледаш как детето ти дава кръвта си, само по себе си е наказание, по-жестоко от всичко, което един Гърлинг е способен да измисли.
— Откъде можех да знам, че тя е още дете? — Дуейд се взира в Лиъм като обезумял, а от устните му едно след друго се ронят безполезни извинения. — Вярвам само на онова, което ми е казано, господарю, аз съм просто един слуга…
Гласът на Лиъм, леден и остър като нож, разсича въздуха:
— Отведете го в Евърлес. Източете му кръв за една година.
Дуейд спира внезапно.
— Цяла година? — в продължение на миг той изглежда просто слисан. После паника обзема цялото му лице. — Лорд Гърлинг, моля ви…