И ето че наистина започвам да крещя: от скръб, от отчаяние, от ярост.
Разрушените стени на месарницата се сриват и затрупват половината от изкривеното тяло на Амма. Зад тях, в открилата се сега уличка, дузина войници в тъмнолилави кралски униформи стоят в боен ред. Лицата им са покрити с платнени маски.
— Хванете я! — надава глас един от тях.
Отпускам главата си, докато се приближават, омекнала като кукла, а силата ми вече ме е напуснала. Едва съзирам нещо, което проблясва като сребро до ръката ми — месарски нож, блещукащ до разхлабения юмрук на Амма. Свивам пръсти около дръжката му и го пъхвам нагоре в ръкава си точно преди маскираните войници да се нахвърлят върху мен.
Повеждат ме извън Крофтън. Легендарният Алхимик — с окървавени ръце и прояждан от скръб. Пръстите на краката ми се влачат по земята и оставят дири по почернелите отломки. Всичко около мен се върти, като че се намирам в сън, думите на войниците звучат така, сякаш стигат до мен през стъкло. Единственото нещо, което мога да предвидя със сигурност, е, че ме водят в двореца, в Шорхейвън. При Каро.
Немощен глас в съзнанието ми шепне: Бий се с тях! Ако направя опит да свикам магията във вените си, да призова Алхимика, бих могла да спра времето за достатъчно дълго, за да се измъкна от тях и да избягам.
Ала не предприемам нищо такова. Защото знам от начина, по който омотават веригите около мен — стегнати, навити три пъти около ръцете и кръста ми, сякаш имам сила за десетима — че войниците се страхуват от мен. Дори не ме докосват, така че не откриват ножа. Страхът им успокоява ума ми дори когато ме мятат в каруца с метални стени и ме затварят в мрак. Смъртната маска на Амма е отпечатана върху катраненочерното платно вътре.
Каро е тази, която ми я отне, нищо че самата тя не бе забила острието. Тя просто сравни Крофтън със земята. Разруши дома ми и го превърна в купчина пепел.
Сега е мой ред да нахлуя в нейния.
Сграбчи момента! — прошепва Амма в ухото ми.
Няма да се бия. Все още не. Не и докато войниците не ме отведат в Шорхейвън.
3
Вратата на затворническата кола има малък правоъгълен отвор, преграден с ръждясали железни пръчки. През следващите три дни той става моят прозорец към света. Войниците ме прекарват с колата през Семпера, избягвайки градовете и придържайки се към гората или равнините. Представям си тълпата, която би се спуснала към затворническата кола, с която карат убийцата на Кралицата.
Войниците пъхат храна и вода през процепа, но аз почти не ям. Няма място за нищо друго в тялото ми освен за гняв и слаб, но неотменим страх. И за нарастващото усещане, докато пътуваме все по на изток към изгряващото слънце, че нещо се подрежда в мен, сякаш Алхимика, погребан в тялото ми, знае пътя към двореца на брега и копнее да бъде отведен там.
След два изгрева, в мъгливата утринна светлина, оскъдното късче от външния свят, което зървам, се променя: горите и равнините отстъпват място на ниски, вълнообразни хълмове, осеяни с шубраци и пясък. Пътищата стават по-широки и по-гладки. Там, където нашият път се слива с друг, изведнъж се появяват повече покрити каруци, които се движат в една и съща посока с нас и всяка от тях е пълна догоре с щайги с ябълки или блеещи и вряскащи животни. Дори въздухът е различен — пропит с мириса на морска вода, тежък и жужащ от нещо, което се усеща като сила.
Намираме се близо до Шорхейвън. До Магьосницата.
Мисълта за вещите ми прогаря кръвта ми, особено за книгата в кожена подвързия, която подскача в торбата на един от войниците. Въпреки че приказват помежду си тихо, понякога долавям разговорите на стражата през металните стени на колата.
— Не ми харесва това — казва нечий женски глас в някакъв момент. — Да я заведем в Шорхейвън по време на коронацията. Дворецът ще гъмжи от глупави благородници, които ще искат да я видят…
— Почти стигнахме вече — намесва се мъжки глас. — Още един ден и тя ще е проблем на Кралицата, като ни се разкара от главите. — Изсмива се мрачно. — Трябва ми кръвното желязо. Жена ми ще роди всеки момент.
Гласовете им ме заливат, докато след малко не престават да имат значение, а думите им носят по-нищожен смисъл и от ритмичния звук на стъпките им. Часовете се точат. Всеки път, когато спираме, за да ме пуснат да се облекча, половин дузина жени войници ме следват по петите с извадени ками и пушки в ръце. Опулените им очи и треперещи ръце ми носят слабо, перверзно удовлетворение. Прави са да се страхуват от мен — всички те — макар и не заради причините, които са си въобразили.