Отчаянието ме залива като водопад и тялото ми поема контрола, движейки се без моето позволение. Обръщам се и грабвам някакво старо шише от масата, разбивам го в ръката й, онази, която стиска ножа. Острието порязва гърдите ми, но аз пренебрегвам болката. Тя се хвърля към мен в същото време, в което и аз се хвърлям към нея, ала нито една от нас не понечва да призове магията си, за да й помогне. Това не е битка на мощта, а на волята, осъзнавам внезапно. Не става въпрос за нашата магия. Става въпрос за нас самите.
Борим се една с друга, но Каро свиква силите си и с две ръце ме блъсва в стената със стенописа, изобразяващ лисицата, змията и хрътката.
Единственото, което виждам в следващия размит миг, е хрътката над мен и оголените й зъби, преди да забия кинжала си в плътта на Каро.
32
Кръвта се събира около рубиненото острие. Преди да разбера какво се случва, от раната на Каро започва да се издига сияен дим, виещ се на ивици, които се усукват около нас. Очите на Каро отразяват моето объркване, но тогава парливият, сладък мирис на кръвно желязо изпълва носа ми и ето че разбирам…
Скъпоценният камък се топи, разтваря се там, където докосва кръвта на Каро, подобно на едночасова кръвна монета във вино.
Димът става по-гъст и се променя от червено през синьо-златисто до зелено. Спомняйки си за кръвната регресия, оставям дима да потече в устата ми като вода. Чувствам го хладен върху езика си, а очите ми трепват и се затварят.
— Джулс — промълвява Каро, гласът й е приглушен и изненадан, подсказващ ми, че не е очаквала това.
Светът излинява, докато моментите се спускат като водопад през мен, проблясъци, които първоначално проумявам едва отчасти. Но после отговорът се надига в съзнанието ми: острието съдържа не време, не сила… а спомени. Моменти, измъкнати от самото време.
Едно момиче, което ме намира в гората и ми протяга ръка, за да ме отведе у дома.
Две момичета, които се гонят и крещят: „Лисица!“ и „Змия!“, без да се нуждаят от друга магия освен от чуруликането на птиците и вятъра, пеещ в гората.
Голямото имение на лорд Евър в процес на строене, работниците си тръгват вечер, изоставяйки празния, полуиздигнат замък за наше ползване, с купчини камъни наоколо и с някои стаи, все още отворени към небето. С Каро се промъкваме през нощта, тичаме напосоки из тъмните коридори, следвайки звука на нейния глас, съзирайки за секунда звездите. Каро, която ми казва:
— Баща ми има стаи и за двете ни, но нека споделяме наша обща спалня, така че никога да не трябва да се разделяме.
Промушвам се при Каро до работната маса на лорд Евър, висока едва толкова, че да надничам над ръба. Начинът, по който очите й блестят с ненаситно любопитство, докато посяга към красивите, остри, искрящи неща, разпръснати по повърхността й.
Промъкваме се в селото, за да играем с другите деца, които живеят там, присъединявайки се към игрите им на гоненица, пръчки и карти, като никога не казваме на когото и да било имената си и никога не се отделяме една от друга.
Плувам по гръб в онази долчинка в гората, Каро е до мен, дясната ми ръка и нейната лява са протегнати една към друга, задържащи ни заедно дори когато течението се опитва леко да ни раздели.
Изпробваме магията си върху дърветата, хванати за ръце и притворили очи, съсредоточени, за да открием потока на времето, преминаващо през гората. Някаква фиданка се издига нагоре, клоните се разпростират към небето като разперващи се ръце, листата напъпват и се разтварят като зелена вихрушка, а в следващия миг пожълтяват и окапват на земята.
Стоя до нея на върха на една стръмна скала, студеният вятър брули лицата ни и наоколо няма нищо друго освен синьо небе. Косата й се развява зад нея като тъмен блестящ флаг и тя шепне развълнувано в ухото ми:
— Можем да направим всичко, Антония. Можем да летим, ако пожелаем.
Нова история за Алхимика и Магьосницата се разгръща пред очите ми като буен поток от моменти толкова стремглаво, че не мога да ги преброя. Едва за секунди или часове, не мога да кажа със сигурност, цяло приятелство, нашето приятелство, разцъфва в съзнанието ми. И заедно с него се оформя друга история.
Лорд Евър, който наблюдава. Обучава. Винаги ни притиска, наказва. Без значение колко силни ставаме ние, той става по-силен от нас.
Тичам след Каро извън замъка, не съм убедена защо тя е ядосана, но знам, че трябва да я утеша. Хващам я за ръката, виждам блясъка на сълзите по бузите й, когато тя се обръща. Чувствам тежестта на главата й върху рамото си, когато тя се отпуска в ръцете ми.