Пролетен ден, скупчени сме около масата.
— Намерихме те сама при реката — казва провлачено лорд Евър, гледайки в мен. — Когато ти обясних, че съм последният и най-могъщ магьосник в цялата страна, който живее с дъщеря си в къща от тъмен камък на върха на хълм, заобиколен от гори, ти помоли да дойдеш у дома с нас.
Евър и малката Каро ме отвеждат в каменната къща, пълна със светлина: слънце през деня, звездна светлина нощем. Лорд Евър казва, че може да усети силата, която живее в мен точно както живее и у Каро.
— Вие се балансирате взаимно — страх и смелост, приветливост и сила — казва ни той, когато ни показва как да призовем силата си, за да превърнем оловото в злато, как да държим пламъка в мъничките си, свити като купички ръце. Когато пламъкът изгаря кожата ни, той ни заявява, че цената на силата е болката. Каро кимва и аз забелязвам как очите й проблясват стръвно. Лорд Евър също го забелязва… и се усмихва.
Вече сме по-големи, аз се крия зад една завеса и надничам през пролуката, докато лорд Евър приема наредените на опашка молители в голямата зала. Той омагьосва нещата със своето вълшебство — коприна и злато, подправки и бижута. Това е нищо за него, но те щастливи заплащат с кръвта си, която се превръща в искрящ метал, преди да докосне каменните плочки. Каро е до него, събира кръвното желязо и превързва всеки дошъл, усмихвайки се мило, докато хората се разотиват. Понякога тя им оставя само един ден, само един час. Веднъж играя на гоненица с Каро в гората, когато се препъвам в нещо. Тяло. Жената дори не е смогнала да се върне в селото.
По време на едно обучение придавам сила на някаква кама и се опитвам да убия лорд Евър. Силата на острието — силата на десет мъже — едва го одрасква. Отчаяна, изтичвам при местната вещица и я моля да ми помогне. Тя ми казва:
— Единственият начин да убиеш чистото зло е с чиста любов.
След това тя опакова вещите си в една малка торба и побягва.
В следващия момент стоя пред кристалночистия прозорец в стаята, която споделяме с Каро, и я моля да накара баща си да спре това. Избелели кости са разхвърляни по осветената от луната морава, вълци дебнат за плячка в края на гората. Селата в далечината са просто мъртви очертания без светлина или дим.
— Трябва да направим нещо, Каро. Трябва да спрем това — шепна аз. В отговор тя насочва очите си към мен, толкова яркозелени, колкото някога беше тревата, а след това се извръща и ги притваря. В стомаха ми сякаш се отваря дупка, когато съзнавам колко съм сама.
— Защо не искаш да ме чуеш? — проплаквам аз.
В леглото си съм сама и решавам да спра Евър със собствените си сили.
И последният момент се развива в живи подробности…
Светлината от лампата около мен е отстъпила място на светлината от факела. Каро спи до мен. Стаята ни е тъмна и тиха, нейната стая в замъка, който баща й е построил за нея. Не… за нас, шепне един глас вътре в мен и знам, че това е истина. Той ми беше баща. Някога. Каквото и да мисля за лорд Евър сега, колкото и да е зъл, Каро все още го обича.
Което прави онова, което се каня да сторя, много по-трудно.
Сядам бавно в леглото и измъквам кинжала с рубина изпод възглавницата си. Лунната светлина се отразява от острието толкова ярко, че съм почти изненадана, че не е придружена от някакъв звук. Със затаен дъх поглеждам към мястото, където Каро спи до мен.
Разпиляната й коса е в мрачен контраст с лунната светлина. Тя спи настрани, с гръб към мен, а раменете й се движат нагоре-надолу със спокойни, отмерени движения. Притаеното й дишане е единственият звук в стаята.
Тя ще ме намрази завинаги заради това.
Ако дори оцелее.
Не. Това не може да се случи. Няма да се оставя на страха, не и сега. Той ще се промъкне под кожата ми, ще ме спре да предприема онова, което трябва да сторя. Дори докато седя тук, си представям, че чувам ридания от цяла Семпера, когато хората проумяват в каква ужасна сделка ги е въвлякъл Евър. Докато те източват своето време, а в неговите вени се вливат хилядолетия. Той е самото зло и трябва да бъде спрян.
Баща й стигна твърде далеч. Ала не мога да го победя сама. Трябва ми помощта на Каро. Нуждая се от силата й и след това с нея мога да създам оръжието, което ще победи чистото зло.
Някой ден тя ще ме разбере. Трябва.
Повтарям си го, когато вдигам ръка и замразявам времето около нея, оставяйки я застинала насред дъха й.
В мен се настанява студ, докато раменете й се приковават неподвижни. Очите й остават полуотворени. Независимо колко пъти правя това — практикувала съм го в продължение на седмици и седмици, опитвайки да се подготвя — от него винаги ми призлява и то ме плаши. Тя не е мъртва, но имам чувството, че е така, докато я обръщам по гръб, без пулс, без движение под клепачите й.