— Чиста любов — прошепвам аз, стискайки кинжала в ръката си.
Лорд Евър е буден, когато влизам в покоите му, напълно облечен е и се занимава с незначителни неща на работната си маса, миниатюрна версия на голямата лаборатория долу. Парченца от ярко кръвно желязо са разпръснати по пода около него.
— Антония — вдига изненадано поглед той, а очите му блестят трескаво. — Защо си будна? — Той заобикаля масата и разтваря дланта си, за да разкрие шепа нешлифовани скъпоценни камъни. — Виж, време от деца. Кой знае какви свойства може да съдържа.
Очите му искрят, пълни с планове и неутолима алчност.
Приближавам се към него, държейки ножа зад гърба си, устата ми е пресъхнала, а сърцето ми е натежало. Не пуснах на свобода спомените си за него като тези за Каро — не всичките. Спомням си как той изпрати своите вестители, за да кажат на хората в цяла Семпера, че ще могат да живеят вечно само ако посетят имението му и дадат малко от своята кръв. Спомням си телата, които затрупваха пода на голямата зала с източена кръв и време, докато Евър стоеше сред тях с бокал в ръка, отметнал тържествуващо главата си назад, докато векове се вливаха в него.
Сега той ме гледа странно с наклонена настрани глава.
— Антония?
Силата на Каро барабани в мен, както и собствената ми решителност. Кинжалът барабани в ръката ми.
Той ще източи кръвта на целия свят, за да можем ние тримата да живеем вечно.
Не мога да позволя това да се случи.
Вдигам ножа и замахвам през гърлото му. Острието изсъсква там, където разрязва плътта, и лорд Евър пада мъртъв в нозете ми.
Каро ме намира в коридора, докато залитам към нашата стая, покрита с кръвта на баща й, държаща кинжала в отпуснатата си ръка. Ние спираме и се взираме една в друга и един ужасен страх прониква в мен, когато изражението в очите й ме блъсва. Потресаващ, пламтящ гняв.
— Какво си направила, Антония? — проронва тя. Знам, че може да види рухналото тяло на Евър през вратата зад мен, както и кинжала, потънал в кръв. Страдание изпълва очите й, но когато отваря уста, единственото, което излиза, е тишина — сподавена, объркана тишина. Откъсвайки взор от трупа му, тя вдига ръка към гърдите си — отпусната свободно, сякаш се мъчи да улови нещо, което се излива навън.
— Какво си ми сторила?
Очите ми горят. Гърдите ми заплашват да се отворят — от мъка, от магия, от сърцето на Магьосницата.
— Ти искаше моята сила — гласът й трепери от едва удържана ярост. — Взела си я. Как можа? — И Каро разперва ръце, като че иска да ме нападне с магия, но не се случва нищо освен леко раздвижване на въздуха. Тя изсъсква.
Лицето й се изкривява в маска на омраза и тя се приближава към мен с ръце, извити като нокти на звяр.
Извръщам се от нея и побягвам.
33
Скачам светкавично на крака в кулата на Евърлес и изпищявам.
Каро стои пред мен — с кинжал, потънал в нея, и ужас, изписан върху лицето й. За разлика от момента, когато я намушках в Шорхейвън, кръвта не се връща обратно в нея. Очите й блестят, когато поглежда към мен със злоба, подозрение и нещо, което си мисля, че е омраза. И как би могло да бъде иначе, предвид онова, което извърших?
Как съм могла да забравя?
Оръжие от чиста любов срещу чистото зло.
Задъхана осъзнавам, че все още държа кинжала в юмрука си. Помръдвам, за да го издърпам от плътта на Каро, но откривам, че вече няма никакво острие, което да извадя. Рубинът напълно се е разтворил в това, което съдържаше: моментите на нашето приятелство, извадени от съзнанието ни от Алхимика, от мен, веднага след като откраднах сърцето й.
Очите на Каро се затварят и потрепват под клепачите й, сякаш умирането не е нищо повече от сън.
Сълзи се стичат по лицето ми. В първия си живот аз създадох оръжие, обвързано с любовта, за да унищожа злото, да унищожа лорд Евър. А сега го бях използвала, за да убия дъщеря му, Магьосницата.
— Каро! — моята приятелка, моят враг. Името й излита от устните ми като измъчен шепот. Режеща болка пронизва гърдите ми заради момичето, което тя беше, заради приятелството, което изгубихме, приятелството, което аз обвързах с един кинжал. Момичето, което се смееше, обичаше, живееше.
Каро примигва, веднъж, два пъти. И аз виждам как огънят на омразата нараства, а след това изгаря в очите й заедно с полуживота, който го е поддържал. Сребристата мъгла около нея се изпарява с тихия шепот на топлината. Когато от нея не остава и следа, Каро се устремява напред.