Страхът ме залива като водопад и тялото ми поема контрола, задвижвайки се несъзнателно да я хване. Протягам лявата си ръка и тя я намира, сграбчва я и се навежда към мен.
Падам на колене заедно с нея. Ръката й полита към гърдите й. Лицата ни са на сантиметри едно от друго, достатъчно близо, за да мога дори и през сълзите в очите си да видя как всяко осъзнаване на случилото се се домогва до лицето й, преследвайки следващото подобно на носещи се от вятъра облаци.
Шок.
Гняв.
Мъка.
Страх.
— Ти го уби, Джулс — прошепва тя. — Ти уби мен.
В състояние съм само да кимна. Вдигам ръка към лицето й, за да изтрия сълзите, които не е проляла. Но тя не трепва. Разперва собствената си ръка, за да покрие моята, и аз усещам студа на кожата й. Моята отколешна спътница. Моята най-добра и най-стара приятелка.
— Джулс — прошепва наново тя. — Толкова е красиво.
В гърлото ми се надига огън.
— Какво е красиво, Каро?
Тя гледа надолу към гърдите ми. Роклята ми е потъмняла от пот, но нещо друго се просмуква навън през раната, която нейното острие остави над сърцето ми. Светлина. Златиста, почти течна, блестяща светлина, подобна на чистото време, което източих от себе си в Евърлес, но по-ярка. Каро протяга ръка и улавя част от светлината с пръстите си, а аз съзирам как я затваря в дланта си, когато отговорът се появява внезапно с разкъсваща душата ми тръпка.
Сърцето й се е откъснало от моето като счупения печат на магията, която го е държала там. Най-накрая свободно.
Тялото ми се разтърсва. Не смъртта на Лиъм е била тази, от която е трябвало да се боя, както не е била и смъртта на Роан, нито на онези, които Каро се е опитала да убие през всичките ми животи.
Преди всичко, сега и завинаги, смъртта на най-старата ми приятелка е онази, която би разбила сърцето ми.
През всеки живот едничкото знание, което е запазило сърцето ми непокътнато, е било да забравя нашето приятелство, да го премахна от съзнанието си толкова лесно, колкото се вдига кесийка с кръвно желязо.
Как може това да е вярно?
А как би могло нещо друго да е вярно? Какво друго би могло да обясни дванайсет такива живота, векове, през които сърцето ми е останало цяло и не е било разбито?
Отговорът е тук: отново чувам смеха на Каро в долчинката, виждам ръката й да се протяга към моята в гората, зървам как сърцето ми се отваря към нея, моята най-скъпа приятелка, единствената, която може да ме разбере, която може да разкрие моята същност и да ми помогне да стана такава, каквато съм.
Зрението ми се замъглява, мракът бързо нахлува в краищата му. Най-яркото нещо, което мога да видя, е разлятата светлина от сърцето й, разширяваща се в златист кръг около нас.
Разпростираща се и разпростираща се, и разпростираща се, изтъняваща, но без да губи и частица от красотата си.
Поглеждам надолу към Каро, за да проверя дали и тя наблюдава… но очите й са празни и осъзнавам, че е твърде късно. Нея вече я няма.
Епилог
Случващото се след това достига до мен на части.
Отпуснала съм се върху гърба на Лиъм, а наметалото на Ловеца, дадено ми от Ина, се е превърнало в импровизирана превръзка през рамото му, докато той се спуска в шахтата на трезора. При всяка от мъчните му стъпки надолу по стълбата ме пронизва болка, крайниците ми са натежали и студени. Но през мъглата виждам златистата светлина, прилепнала по косата на Лиъм, по миглите му, играеща по кокалчетата на пръстите му, докато ме носи.
Лежа на една от дъбовите маси в кухнята, където работих толкова много часове след завръщането си в Евърлес. Подобие от полупознати, силно загрижени лица, които са се надвесили над мен, и Лора, превързваща раната, през която излезе сърцето на Каро. Златистата светлина е и върху тях, полепнала към кожата като роса, подскачаща от човек на човек като нещо живо. Изглежда никой друг не забелязва това.
Нещо се променя — мисля си аз.
Дни по-късно стоя на лятната морава в Евърлес и наблюдавам как през портата навън изтича река от златиста светлина. Не знам какво означава това… само че когато посетих един търговец на време в Лаиста и той поряза дланта ми, единственото, което излезе, беше кръв — пламъците и флаконите не създадоха нищо. Лиъм беше ходил в трезора на Евърлес, за да открие, че половината от кръвното желязо там се е разпаднало на прах. Чудя се дали скоро цялото кралство ще бъде като Илайъс — необвързано, тъй като магията се отдалечава от Семпера както отливите от брега. Дали сега, когато Магьосницата я няма и връзката помежду ни е разрушена, кръвното желязо също ще изчезне.