При тази идея у мен се надига безпокойство. Откога страхът на другите ми доставя удоволствие?
На третата нощ след пожара в Крофтън, след смъртта на моята най-стара приятелка, когато безлунният мрак се преобразява в кървава зора и мисля, че ще избухна от гнева, който кипи под кожата ми, аз го чувам: звука на разбиващи се в скалите вълни. Повдигам се до прозореца, без да обръщам внимание на игличките, сновящи по изтръпналите ми крака, и поглеждам навън точно когато колата преминава по тесен дървен мост, свързващ две сгушени една до друга скали.
Океанът е на дъното на тази трийсетметрова пропаст. Величествен и безкраен, той се разстила черен и спокоен в далечината, бял и пенлив в близост до бреговете. Това спира дъха ми. Винаги съм чувствала, че около Семпера има нещо като клетка, която ни отделя от другите земи, за които само съм чела в книгите. И ето я сега: цялата тази вода, която ни затваря тук като в капан, за да се изядем живи един друг.
От картата на Лиъм и от скалите, ограждащи водата в далечината, знам, че това е залив, а не дори същинският океан. Но никога досега не съм била толкова близо до морето, поне не в този живот. Не мога да не се загледам — първо във водата, а сетне в силуета, който се извисява в края на пътя. От короната на назъбените крайморски скали се издига Шорхейвън, дворецът на Семпера, засенчвайки луната.
От двореца, изграден от светъл камък, струи светлина. Той изглежда странно естествен, красив в своята асиметрия, сякаш е бил изтеглен от острите скали, които го заобикалят. Видът му изпраща жестока болка в гърдите ми. Никога преди не съм виждала двореца. Разбира се, че не съм. Но когато погледът ми преминава по стотиците му прозорци, осветени като полилей на фона на нощното море, осъзнавам, че това не е точно така. Познавам двореца, знам, че ако се приближа, ще ми разкрие, че има рудни жилки, пресичащи като вени мраморните му страни, както и въглища, злато, рубини и сапфири, така фино втъкани в камъка, че едва се забелязват, докато слънцето не залезе или не изгрее. Тогава дворецът сякаш гори в пламъци.
Споменът изплува изведнъж, както когато някой познат аромат внезапно ме повлича назад към спомените от детството. Била съм тук, в Шорхейвън. Страдала съм тук. Не като Джулс, а като Алхимика.
Образите, звуците, чувствата прелитат мълниеносно през мен: Каро ме е заловила. Държала ме е като затворник в тъмницата на двореца. Тогава, както и сега, се е опитвала да ме пречупи. Спомням си остриета, огън, болка. Вдигам яката на ризата си нагоре върху лицето си, така че войниците да не чуят звуците — наполовина стенание, наполовина ридание — които не мога да задържа в себе си.
Миризмата на пушек от Крофтън все още е просмукана в дрехите ми дори и след дни на пътуване. Закотвя ме към настоящето, напомня ми какво имам да свърша. Амма е мъртва, Роан е мъртъв, татко е мъртъв. Но все още има живи хора, хора, които Каро може да убие, за да стигне до мен.
Тя ще е проблем на Кралицата, каза войникът. Лицето на Ина се оформя в съзнанието ми такова, каквото бе последния път, когато я видях, усмихната и щастлива, преди да разбера истината за Каро и Кралицата. И за Ина, за това, че сме родени и двете от жена на име Наоми в град, наречен Брайърсмор… насред пожар и крясъци. Научих, че тя е моята близначка точно когато всичко се разпадна на парчета. Ина вероятно ме смята… Сестра ми вероятно ме смята за убийца сега.
Освен ако… би ли ми повярвала, както стори Амма?
Бихме ли могли заедно да унищожим Каро, да сломим невидимата й власт?
Поемам си дълбоко дъх, стараейки се да запазя разсъдъка си бистър, да овладея прилива на надежда, който разсича скръбта и гнева ми.
Когато наближаваме, пред нас изниква по-голям главен път, пълен с карети, пъплещи като лъскави черни бръмбари. Шествието е осветено от газени лампи, висящи в края на високите железни пилони, които очертават пътя. Това трябва да са благородниците от Семпера, пристигащи за коронацията на Ина. Дали Лиъм е някъде зад тези стени?
За секунда съзирам лицето му — очите му са тъмни като нощта, устните му се разтварят, докато издишва едничката дума. Алхимик.
Името ме разтърсва. Защото дори и във фантазиите ми той казва именно това. А не Джулс. Ако никой от нас не беше узнал истината, ако бях просто дъщерята на някакъв земеделец от Крофтън, щеше ли той изобщо да научи името ми?