Пропъждам мисълта. Това няма значение. Не може да има значение, не и докато Каро преследва всички, за които ме е грижа. Вместо това извиквам във въображението си лицето на Ина, интелигентните й очи върху бледото й луничаво лице, очертано от късо подстриганата тъмна коса, познато ми преди въобще да разбера защо. Тя е тази, която трябва да намеря. Ако предположа, че мога да избягам от стражата…
Вместо да се присъедини към бляскавия парад от карети, които се стичат през централната врата, нашата кола завива рязко по един от по-тесните пътища, разклоняващи се от главния като спици на колело. Стоя до преградения прозорец, а пръстите ми са сключени около хладните решетки.
От страната, която гледа към сушата, дворецът е обграден от равна стена в перлен цвят, измамно ниска, но гладка и еднородна като метал. Горе мярвам златиста светлина, процеждаща се през остъклени, покрити с цветя балкони, осветени от редици фенери. Долу огромни вълни се разбиват в основата на скалите, а пръските им почти стигат до най-ниските прозорци по страничните стени на двореца. Океанската вода оставя камъка мокър и блестящ.
Повтарям си онова, което трябва да направя, за да запазя спокойствие, докато навън дворецът расте пред очите ми. По един или друг начин, затворена или свободна, трябва да открия Ина. Трябва да спра Каро.
Докосвам касапския нож, все още пъхнат в ръкава ми, сякаш бих могла да почерпя сила от него.
Малките тъмни силуети на стражите крачат горе по стената, като повечето от тях наблюдават главната порта. Дори през звука на вълните чувам смеха и веселия хор от плътни и тънки гласове. Отляво гладката стена на двореца се спуска към земята, така че между него и океана няма нищо освен стръмна пропаст, дълбока най-малко двайсет и пет или трийсет метра. По-надолу огромни заострени камъни се извисяват коварно над вълните като металически сиви зъби на морско чудовище, чиято паст е зейнала, за да погълне целия дворец.
Обзема ме страх, когато минаваме през някаква тясна порта, разположена в северната стена. Тя се затваря зад нас със скърцане и отрязва шума на вълните. Настава тишина, нарушавана единствено от звуците на далечна музика и от вятъра, свистящ из дърветата.
Мисля за изгорелия месарски магазин на Амма, за захвърленото й тяло. Гневът и скръбта преминават през мен, избутвайки страха, докато навлизаме в една осветена от луната градина.
Вратите на колата се отварят и ме облива лунна светлина, гъста като кръв. Пъхнати в кожени ръкавици ръце се пресягат навътре. Излизам припряно навън, преди войниците да ме хванат, преглъщам скимтенето си, когато нозете ми се сгърчват и затреперват. Строполявам се върху хладната трева. Зад предпазливите войници, които ме заобикалят, градината цъфти с гъсталак от цветя и стройни дървета. Взирам се нагоре, оглеждайки блестящите прозорци, надявайки се да открия някаква следа, която да ми подскаже къде може да е Ина.
И тогава…
— Здравей, Джулс — казва някой.
Писъкът застива в гърлото ми.
Каро стои по-навътре в градината, неподвижна като статуя. Лицето й попада в сянката, но аз бих я познала навсякъде.
Стойката й, начинът, по който тъмната й коса се развява на вятъра. Искам да се отдръпна, но тялото ми като че е замръзнало, а въздухът в дробовете ми се е превърнал в лед.
Тя прави жест към войниците и те напускат през вратата, през която по-рано влязохме, и то така бързо и безшумно, както мишките се мъчат да избегнат залавянето. Един от тях й подава чантата ми, преди да си тръгне. Тя я отваря, изважда книгата и я стисва между пръстите си, преди да я захвърли на тревата. Гневът се надига в мен, но аз оставам на мястото си. Татко умря за тази книга.
— Джулс — понечва тя наново, а тихите й думи се носят в пространството между нас, обвивайки се около мен, сякаш шепне в ухото ми. — Радвам се да те видя! — И тя пристъпва напред, спира едва на няколко крачки от мен и изважда дълъг кинжал от колана си. Тръпка минава по кожата ми, която се стяга, очаквайки удар.
Ала Каро не замахва. По-лошо — усмихва ми се някак провлачено и апатично, с едно щедро движение, което сякаш разтяга секундите в минути, като благородник, отпиващ кръвно желязо от димяща чаша чай.
Предлага ми камата с дръжката към мен, докато нежните й пръсти стискат острието.
Лунната светлина обгръща лицето й, толкова познато от кратките ми дни в Евърлес и — някъде дълбоко в съзнанието ми — от гравираните през вековете спомени. Тя се усмихва, сякаш сме приятелки от училище, които се срещат след няколко дни раздяла. Зъбите и блестят в мрака.
Изправям се на крака колкото може по-стабилно и изваждам ножа на Амма от ръкава си, вместо да взема онзи, който тя ми предлага. Каро свива рамене и го обръща на обратно в ръцете си, а пръстите й леко се прихлупват върху дръжката.