Тя не се страхува от мен.
Въпреки това аз размахвам острието между нас, надявайки се, че не може да види как ръката ми с ножа потръпва. Ножът не е това, от което Каро трябва да се страхува. Призовавам времето в кръвта си, с мисълта си го заставям да се отзове и след това почти се задъхвам от болка, когато то се изтръгва от мен — повече времева магия, отколкото някога съм владеела, която кара земята под краката ми да затрепери.
И все пак нищо не застива. Въздухът в градината трепти, но времето не спира, не замръзва. Кръвта трепери във вените ми. Нещо ме задържа, пречи ми да спра или дори да забавя времето.
Каро не реагира, а само въздъхва:
— О, Джулс!
— Как правиш това? — изскърцвам със зъби побесняла.
Смехът й се издига като камбанен звън в нощта, смесвайки се с глъхнещата мелодия от вътрешността на двореца, която се носи край нас равномерно като дъжд. Каро предприема още една крачка към мен и се озовава достатъчно близо, за да мога да протегна ръка и да я докосна.
— Ти остави няколко годишни кръвни монети в Евърлес. Не бива да си толкова небрежна и лекомислена с кръвта си.
През тялото ми преминава неволна тръпка. Напълно съм забравила, че оставих монетите през онази ужасна нощ, когато тя скалъпи обвинението ми в кражба от трезора на Гърлинг и ме подлъга с измама да продам от своето време за нея. Когато се бях опитала да й дам кръвното си желязо, тя не бе успяла да го погълне и то отново бе приело старата си форма, засядайки в гърлото й. По този начин тя най-сетне бе разбрала, че Алхимика съм аз, а не Ина.
Каро явно разчита спомена по лицето ми.
— Намерих начин да го изпия, което имаше интересни ефекти, меко казано — обявява тя и по лицето й пропълзява усмивка. — Ти погълна цялото ми сърце, Джулс. Със сигурност не би ти досвидяло мъничко от твоята…
— Достатъчно! — изръмжавам аз. Дръжката на ножа е твърда, студена и груба под пръстите ми с побелели кокалчета, напомняне за това, което съм изгубила, както и защо съм тук. За момент се отказвам от опита си да огъна времето и се хвърлям към Каро с ножа, замахвайки широко.
Веднага съжалявам за действието си и се отдръпвам, когато тя се снишава, а собствената й кама разсича въздуха. Не е груба и обгорена като ножа на Амма, а е украсена със скъпоценни камъни, блестяща и болезнено остра.
— Мислех, че си зарязала опитите да се пребориш с мен, Джулс. Ти се проваляше във всеки един живот. Какво те кара да вярваш, че можеш да успееш сега?
Защото Амма ми каза, че съм силна — повтарям си вбесена аз, но истината в думите на Каро ме прорязва и ме кара да се чувствам невероятно дребна и незначителна до извисяващите се кули на Шорхейвън. Пред мен силата на Каро се излъчва на вълни. Старая се да не показвам страха си.
— Откраднах сърцето ти, нали?
Радвам се да забележа как тя стисва челюсти от гняв.
— Но дори и отслабнала, аз те побеждавам лесно — озъбва се тя. — А когато те пречупя, ще си върна онова, което е останало от него, въпреки че ти го пропиля в… — тя спира и вдига очи към синьото тъмно небе, сякаш си спомня… — единайсет жалки живота. Няма да те убия сега, Джулс. Ала не трябва да си толкова самонадеяна и нагла с мен, като се има предвид, че ти е останал само един живот. — Тя се изсмива злорадо. — Вместо това ще те изтърбуша и ще те превърна в своя марионетка, точно както направих с горката покойна Кралица. Всички в Семпера ще видят какво мога да сторя с времето, докато не разбия сърцето ти завинаги. Тогава ще се отърва от Ина и Семпера ще узнае какво може да направи една кралица, достойна за своя трон. Какво друго мога да обвържа с тяхната кръв, Алхимико?
От думите й по гръбнака ми пролазва лед. Да обвърже нещо друго с кръвта? Какво може да има наум, какво друго може да се вземе от нас, от вените ни? Страхът забавя действията ми и когато Каро се втурва яростно към мен, аз едва избягвам камата й.
— Но аз се надявах първо да си поприказваме малко — подема тя разговорливо. — Липсваше ми. А и не бива да безпокоим гостите за коронацията.
— Ти уби моята приятелка — просъсквам аз, докато в мен се надига вълна от гняв, избутваща думите ми навън. — Ти изгори дома ми.
— Трябваше да те доведа тук, нали? Не можех да ти позволя да продължаваш да се криеш в сенките — ухилва се подигравателно Каро, но очите й блестят с нещо подобно на болка. После болката е заменена от блажена усмивка, която озарява лицето й. — Беше ли там? Видя ли всичко?