— Видях го — отвръщам аз и пак замахвам с ножа. Опитвам се да си спомня спаринг уроците, които Роан ми преподаваше, когато бяхме деца, но това само предизвиква поредния прилив на ярост и усещане за загуба. Каро избягва удара ми, без да откъсва очи от мен.
— Можем да сътворим чудесни неща заедно, когато обединим силите си, Джулс.
Думите й горят вътре в мен. Мъча се да ги пренебрегна, да ги отблъсна — защото какво значение има сега случилото се преди пет века, когато с нея сме лице срещу лице, а в ръцете си стискаме ножове?
— Амма не е сторила нищо лошо — изръмжавам аз. — Не трябваше да я въвличаш в това. Както и всички в Крофтън.
— Те нямат значение — гласът й отново е гръмък и радостен. — Те са мравки в сравнение с нас, Джулс. Всички са такива.
Съчетанието от гняв и отвращение кара отговора ми да залепне в гърлото. Пак се хвърлям към Каро, разпервайки ножа високо.
Тя се отдръпва от мен със завъртане и собствената й кама проблясва във въздуха.
— Познавам те по-добре от всеки друг — почти припява тя. — Ти си точно толкова импулсивна, колкото винаги си била.
Докато говори, тя избягва с лекота всичките ми удари, движенията й са навременни, грациозни и резултатни. Изглежда, не се опитва да ме нарани, но си давам сметка, че сега сме по-близки отпреди. Каро ме примамва към себе си. Точно както ме примами тук — мисля си аз с горчивина. Вихрушка от усещане за неудовлетвореност се избистря в движение и аз се втурвам напред със сумтене… и падам на колене, когато Каро се изплъзва от пътя ми.
— Ина плаче за него всяка нощ — прошепва тя със зловеща извивка в гласа си. — Той не струваше и еднодневна монета, но все пак тя ридае за онова невярно момче Гърлинг.
Зад очите ми гори споменът за кръвта на Роан, за тялото на Амма, свито сред развалините. За татко също, както и за други — ненадеен призрачен хор в главата ми. За секунда усещам скръбта по-голяма от себе си, сякаш всеки миг ще избухне през кожата ми. Скачам напред и от устните ми се изтръгва ръмжене, лишено от думи…
И забивам ножа си странично в тялото на Каро.
Тя не извиква, но зяпва, като че съм я зашлевила. От раната шурва кръв. Триумф, шок и отвращение се боричкат в мен. Пускам ножа и се отпускам назад, дишайки учестено. Светът се върти около мен, но едно нещо остава на фокус: грубата дръжка на касапския нож на Амма, стърчаща от дантелената рокля на Каро.
Каро все още държи своята кама, но ръката й пада отстрани — безполезна и отмаляла. Твърде е тъмно, за да видя много, но кръвта блести като черно масло на лунната светлина, стичайки се край острието. Не мога да откъсна очи от нея.
— Джулс — прошепва тя, докосвайки раната си с ръка. Усмивката й е изчезнала. Гласът й е слаб и уязвим и кара нещо в гърдите ми да се извива болезнено.
После Магьосницата се свлича на колене с меко, жалко тупване.
Аз потръпвам нервно, докато инстинктът ме призовава да отида при нея, да й помогна, но ето че стоя безчувствено. Не, не, не! Умната слугиня, с която се сприятелих в Евърлес, бе просто измислица, маска. Каро е Магьосницата. Тя уби Роан Гърлинг. Тя уби Амма. Тя изравни Крофтън със земята. Това не се променя от накъсаното й дишане, от кръвта, която капе по пръстите й, и от агонизиращата извивка на устата й, която е като дълбока резка върху лицето й.
Нейното лице. Нещо в него не е както трябва… нещо в него се променя едва доловимо на лунната светлина. Аз пристъпвам крачка по-близо. Бръчки се разпростират по брадичката, бузите, челото й. Очите й потъват все по-навътре в ямките си и се обвиват във виолетови сенки. Кожата й е дори по-бледа от обикновено, придобива цвета на пергамент, а после на кост.
В шок осъзнавам, че черната й коса се превръща в сребро, сякаш лунната светлина е нещо материално, което се вкопчва в нея и оцветява плитката й, капейки надолу, докато бялото обхваща рамото й. Тя издава пронизителен стон и обгръща с ръце тялото си.
Нещо ме подтиква да скъся разстоянието между нас с две бързи крачки. Без да знам защо, пускам ръката си и я притискам до гърдите й, над сърцето й.
Или там, където би трябвало да е сърцето й. Защото поне що се отнася до това, приказките са верни.
Кожата й замръзва под роклята, като че в тялото й има заровена ледена буца, която вместо да тупти, изпраща вълни от студ, които веднага започват да вкочаняват дланта ми.
Студът прониква в мен чак до върха на пръстите ми, докосващи кожата на гърдите на Каро. Тръпката се плъзва нагоре по ръката ми и мога да се закълна, че усещам как един леден нокът проследява вътрешната част на ребрата ми и бавно обгръща собственото ми сърце. Студът е мразовит като смърт. Аз вдишвам, а сетне издишвам облак от скреж. Той увисва във въздуха между нас — ефирен като воал.