Въпреки че съм чувала историята за сърцето на Магьосницата безброй пъти, сега я усещам. Върху кожата си. В костите си. В гърдите си. Аз нося сърцето на Магьосницата.
За секунда пулсът ми ме избутва по-близо към нея, сякаш сърцето, затворено зад ребрата ми, се опитва да се върне там, където му е мястото.
— Спомням си това — казва тя изнемощяло, повече на себе си, отколкото на мен. Ръката й, студена като кост, се сключва над моята.
Ужасена, аз я поглеждам в лицето. То все още се променя плавно пред очите ми, фините бръчки, които тръгват от крайчеца на очите и устата й — фини спрямо браздите от болка, издълбани на челото й — стават все по-дълбоки и по-дълбоки, докато я наблюдавам.
И тогава…
Следва мощно дръпване в сърцевината на тялото ми. Аз затварям очи и чувам как светът се пресъздава отново край мен: един-единствен притаен набег на звук. На светлина дори зад притворените ми клепачи.
И мирис — мокър кедър, тамянен дим, вкус на кръв.
Още преди да отворя очите си, знам, че вече не съм в градината на двореца. Аз съм някъде… някъде другаде.
Подът под коленете ми е влажен, твърд. Луната също е погълната, заменена е от мъглява свещ. Каро е в ръцете ми, устата й е отворена в писък. Звукът е непоносим.
Само че това не е писъкът на Каро… а моят. Свещта, стените около нас, силуетът на Каро — всички са замръзнали във времето. Отбелязвам в ума си, че роклята й е мръсносиня, а не тъмната като нощ, украсена с дантелени дипли коприна, която ножът ми прониза.
После пак се завъртам и политам назад. При следващото си вдишване отново съм в двора на Шорхейвън.
Каро е в ръцете ми, очите й са затворени. Но кръвта, която потече по роклята й, се връща обратно в раната, а сивият цвят се оттегля от черното на косата й.
Тя се раздвижва. Отваря очи и поглежда нагоре към мен. Жива и ядосана.
4
Избутвам съживилата се Каро от себе си и се изправям на крака. Светът наоколо се размазва. Тя се взира в мен с блестящ и танцуващ поглед и се надига на колене. Гаденето прегъва стомаха ми наполовина. С едно движение Каро обвива ръката си около ножа и го изважда от тялото си, а сетне го оставя да падне в тревата.
Гледката с кръвта върху острието ми идва в повече, замайвам се от нея. Оглеждам се наоколо и се отдръпвам от Каро, укорявайки се, задето съм повярвала, че едно просто острие ще убие легендарната Магьосница. Наложително е да помня, че никога не съм успявала…
Не мога да я убия…
Ина. Трябва да открия Ина.
По-рано стражите ме въведоха в двора на двореца, когато ме захвърлиха в краката на Каро. Аз се затичвам стремглаво към най-близкия вход на Шорхейвън — към някаква арка, която води към тесен коридор — като не си позволявам да надзъртам към Каро, въпреки че мога да видя с крайчеца на окото си как все още се изправя на крака.
Всяка стъпка разтърсва кипящите ми вътрешности, но аз продължавам да бягам по някакъв коридор, който явно е на прислугата. Коридорът завива леко надясно, следвайки външната стена, а отляво съумявам да забележа малко стълбище през една каменна арка. Насочвам се в тази посока, надявайки се, че ако е подире ми, Каро няма да се досети дали съм тръгнала нагоре или надолу. Избирам нагоре, без да се замисля, и хуквам по стълбите — един, два, три етажа. Не след дълго дробовете и нозете ми пламтят неумолимо, но адреналинът и образът на Ина в съзнанието ми ме водят неотлъчно напред.
Отчаяно извиквам в ума си всеки далечен спомен от Шорхейвън, знанието, че съм била тук и преди. Познавам това място. И така — къде би отишла една млада кралица, докато чака да бъде коронясана?
Два приглушени, ниски гласа се прокрадват чак до сводестите тавани — има още някого на стълбището. Не съм сигурна дали са гости, или стражи, или прислужници. Тъй като могат да чуят тежките ми стъпки, се заставям да забавя ход и да се изкачвам по стълбите с нормална скорост. Сърцето ми бие толкова силно в ушите, че едва дочувам бърборенето на слугите в коридорите или шумоленето на копринени поли, докато благородни дами биват упътвани из двореца.
Щом стигам до една площадка, трябва да реша дали да продължа да се изкачвам, или да се спусна по друг коридор за слуги. Този път стъпките ми не са направлявани от заровените ми надълбоко спомени, а от обикновените ми спомени за Ина в Евърлес. Как тя се дразнеше от стражата пред покоите си и лъжеше най-безцеремонно лакеите на Гърлинг, които не я пускаха извън портите на имението.