Ако действително я познавам добре, ще пожелае да бъде някъде сама. Може би в някоя кула, колкото се може по-далече от стражата.
Нагоре.
Откъсвам мислите си от студа в гърдите на Каро. Подминавам няколко слуги в златисти ливреи по пътя си нагоре по стълбите и през тесните коридори, накъдето ме водят краката ми, но те изглеждат почти толкова изплашени, колкото съм и аз самата, и не ме поглеждат повторно.
Няма стража. Слабичък гласец в мен шепне, че това не е наред, това е друг капан, ала не мога да спра, за да помисля, защото се боя, че ще надзърна над перилата и ще видя нетърпеливото лице на Каро да се вторачва в мен. Краката ми ме носят нагоре и нагоре, и накрая по един коридор с множество прозорци до двойната врата в края му.
Отварям вратата и влизам в просторна стая с високи прозорци, осветена от няколко лампи и изобилна лунна светлина. През многоцветното стъкло съзирам проблясващите скатове и шпилове на покрива на Шорхейвън, а отвъд тях сиянието на морето. Вътре в стаята има купчини книги, кукли от плат, дрехи, разпръснати навсякъде като цветни листенца.
Но тогава я виждам и сърцето ми се свива в уплах.
Ина.
Новата кралица — моята сестра — стои пред високо огледало с гръб към мен и пудри лицето си. В мен нахлува спомен за нощта, в която влязох в покоите на старата Кралица, убедена, че тя е Магьосницата, и я зърнах да се гримира така — бледа като призрак в огледалото. Ина обаче не е старата Кралица. Не е само обвивка… не е обречена.
Пулсът ми е бясно ускорен и аз пристъпвам в стаята с прикован в Ина взор. Оглеждам приведените й рамене, тъжните й очи, в които няма искрици, начина, по който се движи, сякаш всяко движение й струва усилия и я затормозява. Моята приятелка.
Моята сестра. Родена от същата майка в Брайърсмор в деня, в който времето там се разцепва, взета и отнесена от Кралицата и Каро в Шорхейвън, когато татко е избягал с мен. Внезапно ме връхлита мисълта, че сега тя е единственото семейство, което ми е останало.
Ина среща погледа ми в огледалото. Пудрата се изплъзва от пръстите й, пада върху полираната тоалетка и вдига облак от блестящ прах около нея. Тя се извръща светкавично, очите й се разширяват.
За част от секундата допускам, че ще се затича и ще ме прегърне, виждам импулса, който преминава по откритото й, доверчиво лице, но после леденостудена омраза нахлува в белия потрес на очите й. Ръката й се спуска към сребърния звънец, оставен под огледалото. Пръстите й увисват над него. Готови да повикат рояка стражи.
— Ина — взирам се в нея, а умът ми е бавен, устата ми е пресъхнала. — Моля те, само ме изслушай!
Тя се движи мудно, сякаш изпитва болка. Вдига звънеца от тоалетката, както и една сребърна кама, която не съм забелязала преди, и понечва да стане от покрития си с възглавничка стол.
— Каро ми каза, че са те заловили — гласът й е по-спокоен от очакваното, но по-студен и от най-студения и тъмен зимен ден, който някога съм преживявала в Крофтън… дори когато с татко едва не умряхме от глад.
Моята приятелка. Моята кралица. Моята сестра. Наблюдаваща ме с нещо като омраза в очите. Ала болката в тях, скрита само наполовина под яростта й, е онова, което не мога да понеса.
— Съжалявам — прошепвам, без да съм възнамерявала. Дрезгава молба за милост, за разбиране.
— Защо? — думата излиза от устата й със съскане. — Знам, че си имала тежък живот, Джулс. Мога да проумея защо си мразела майка ми или семейство Гърлинг. Но аз никога не съм ти сторила нещо лошо. Роан ти помогна. — Гласът й трепери, но камата й не помръдва. — Аз ти вярвах.
— Ина — подемам аз на пресекулки и протягам дланите си напред. — Ина, аз не…
Искам да й кажа, че не съм убила Роан. Но преди да изрека останалата част от изречението, в съзнанието ми прелита лицето на Амма. Как ме бе прегърнала в бараката, а след това… мъртва върху изгорялата земя на месарския магазин и кръвта й, събираща се в локва край нея.
Аз убедих Амма да ми се довери. Тя ми повярва. И въпреки това ми я отнеха.
Гласът ми се снишава в гърлото по начин, който няма нищо общо с магията.
Ина пристъпва гордо към мен и сякаш излъчва студ. Усещам как в очите ми започват да напират сълзи.
— Винаги съм се опитвала да бъда мила с теб, а ти съсипа живота ми. Каро винаги казваше, че хората ще се възползват от мен заради добротата ми. Трябваше да се вслушам в думите й — тя спира едва на крачка от мен, стискайки камата близо до себе си. Пръстите й се сключват около дръжката толкова плътно, че острието изглежда като част от нея: един-единствен остър нокът.