Сълза, а сетне и още една се стича по лицето ми, но аз не ги изтривам. Не съм убила Роан или майка й, не съм чудовището, за което ме смята, но това не прави думите й по-малко истинни. Те са мъртви заради мен, и двамата. А Ина е сама с Каро. С Каро, която вероятно се изкачва по стъпалата на кулата, докато ние двете говорим.
Преглъщам малката реч, която бях подготвила за Амма. По-безопасно е, ако Ина вярва в една лъжа.
Призовавайки образа на Каро, на Айвън, на взаимозаменяемите лица на рода Гърлинг, които откраднаха и последната кръвна монета от колана на татко, аз слагам на лицето си маска на гняв.
— Майка ти и семейство Гърлинг съсипаха живота ми — изричам ядно аз. Старият гняв се завихря в мен, събуден от бодливите думи върху езика ми. — Те убиха баща ми само заради това, че беше влязъл в Евърлес. Но едва след като не можаха да ни уморят от глад… заедно с цялото ни село.
Тя още не е усвоила изкуството да крие чувствата, преминаващи по лицето й. Дори през сълзите си смогвам да ги разпозная — объркване, гняв, шок, отново гняв. Всяко от тях ме блъсва като удар, докато търся подходящите думи. Дори сега ми се иска да върна назад онова, което казах, издирвайки думите, с които да покажа истината на Ина, без да я излагам на опасност от страна на Каро.
Но няма нищичко, дори и частица от истината, която да я запази в безопасност. Търся и търся, ала няма нищо.
— Кралицата беше като пагубна чума за Семпера, източвайки кръвта на бедните. Какво значение имат за вас годините ни? За майка ти? За семейство Гърлинг? Гледах как хората умират, докато вие с Роан се тъпчехте на пиршествата, поглъщайки и кръвното желязо на гладуващите — давя се и плюя, но продължавам: — Кралицата заслужаваше да умре.
Ина разклаща звънеца.
Силният му, ясен звън се врязва право в мен. Чувам стъпки, много на брой, трополящи по коридора отвън. Нечий висок женски глас прорязва трополенето, изкрещявайки някаква команда.
Макар да й казах, че аз съм чудовището, което е очаквала да види, гърлото ми се запушва от ужаса и предателството, когато тя се придвижва напред с по-смъртоносна грация, отколкото съм виждала у нея в Евърлес, и притиска върха на камата си към гърдите ми. На свой ред срещам очите й, копнееща да й кажа истината за мен, за нас само с поглед. Спомняйки си безмълвния език, на който Амма и сестра й общуваха помежду си и пазеха в тайна с такава любов.
Мускулите около устата на Ина се стягат. Объркване и предпазливост се борят върху лицето й. Мълчанието между нас се разпростира, по-оглушително от яростната атака на стъпките от другата страна на вратата. Гледам я втренчено, сълзи се стичат по бузите ми и съм разкъсвана между това да я отблъсна и да й разкрия истината, противно на всякакво благоразумие.
Най-накрая точно когато вратата се отваря и крещящите стражи се втурват вътре, а полите на Каро се завихрят сред тях като пристан на смъртоносно спокойствие в сърцето на бурята Ина отдръпва камата от гърдите ми.
Тогава нещо ме удря мощно в слепоочието и всичко потъва в мрак.
Щом идвам на себе си, пред очите ми бавно изплува лицето на Каро, а острите й черти и зелените очи са прекрасни като отровно пълзящо растение. За момент си представям, че съм обратно в Евърлес, строполила се в леглото с нея след дълга нощ, както в деня, в който с Каро и Ина отидохме в Лаиста и пихме мейдъл, за да отпразнуваме предстоящата сватба на Ина и Роан. И за миг се чувствам щастлива. Чувствам се в безопасност.
После болката отново се завръща у мен, а с нея и осъзнаването. Останалата част от стаята се прояснява около нас. През високите прозорци се показва осеяното със звезди небе, отразено в огледалата, които ни заобикалят, така че всичко изглежда като сребро и звезди.
Все още сме в стаята на Ина. Но Ина я няма.
Каро — лицето й пак е младо и красиво и няма и следа, че съм забила нож в тялото й — е над мен и ме държи в ръцете си. С едната си ръка ме подкрепя наполовина изправена, а с другата прокарва пръст по челото ми. През мен преминава хлад. Тя отдръпва ръката си, разглеждайки с възхищение кръвта върху пръстите си, която прилича на черна под светлината на звездите. Прошепва някаква дума на език, който не разбирам, и от пръстите й избухват пламъци, пламтящи ярко като свещи, а след това угасват за секунда, преди да помръдна, оставяйки ръцете й чисти. Като че пламъкът се храни с кръвта ми.
Мрачно си мисля колко глупаво съм постъпила. Въобразих си, че се превръщам в неин равностоен противник с незначителния си контрол върху времето. Само че нейните сили са далеч отвъд моето разбиране. От дивото изражение в очите й не съм сигурна, че дори самата Каро ги разбира.