— Престани да си играеш с мен — изсъсквам през замайването си. — Ако смяташ да ме убиеш, направи го!
Тя замръзва, а сетне накланя лицето си надолу към моето.
— Вече сме обсъждали това, Джулс — казва и въпреки зловещия отпечатък по лицето й гласът й звучи нормално, ниско и напевно както винаги. Малко нетърпеливо. — Никога няма да те нараня, докато не ми се наложи.
— Докато не разбиеш сърцето ми — изръмжавам аз.
— Точно така — очите й се забождат в мен. — А сега ми кажи…
Внезапно далечна музика секва думите й. Прииждащият звук е толкова чужд тук, в разгара на този ужас, че ми отнема известно време да го проумея. Струнни инструменти, множество на брой, приглушени от стените. Далечни барабани, които карат пода да трепери, но толкова леко, че вероятно не бих забелязала, ако съм изправена на крака.
Каро си поема дъх, челото й се сбърчва от разочарование.
— Коронацията. Боя се, че трябва да те оставя засега, Джулс.
Тя посяга към роклята си и изважда флакон, пълен с нещо като кафява сол. Преди да съумея да помръдна или да помисля, тя го вдига към носа ми и когато си поемам дъх, някаква блестяща мъгла се прокрадва над мен, изсмуквайки и мъничкото сили, притаили се в тялото ми. После остра и режеща болка се спуска в центъра на скалпа ми, сякаш умът ми се е разцепил на две.
Изобщо не мога да се съпротивлявам, когато Каро ме плъзва от скута си. Строполявам се на пода като парцалена кукла.
През пулсиращата болка чувам гласа й — висок, пронизителен и уверен, да се извисява към стълбището. Не мога да различа какво казва, но минава миг и после тя си отива, стъпките й се отдалечават, а гласът й се слива с оркестъра.
Приближават се два издигащи се на талази тъмни силуета, през замъгленото си зрение установявам, че това са двама дворцови стражи, идващи предпазливо към мен.
Не съм в състояние да се противопоставя, когато ме вдигат за ръцете и ги завързват зад гърба ми с парче грубо отрязано въже. Мъча се да извикам, но успявам единствено да изкривя думите. Сякаш Каро е хвърлила тежка сянка върху ума ми, скривайки онова, което ми е нужно, за да се защитя.
Няма значение — мисля си безславно аз, — защото кой би дошъл да помогне на убийца?
Лицето на Лиъм изниква в съзнанието ми. Трябваше да го послушам — отбелязвам мрачно аз. Трябваше да избягам в Амбъргрис. Сега планът ни е провален.
Неясният ми говор като че дава увереност на стражите. Скоро те ме замъкват до вратата, повличат ме надолу по стълбите, по някакъв коридор… каквото и лекарство да ме накара да вдишам Каро, то прави крайниците ми слаби и безполезни. Единственото, което мога да сторя, е да се опитам да запомня пътя, по който вървим — надолу по каменно стълбище след каменно стълбище, по коридори, които стават все по-тъмни и по-тесни — но в главата си чувам постоянен шепот, звучащ наполовина като гласа на Каро и наполовина като моя собствен. Шепот, който ме пита: Защо се тревожиш? Защо да опитваш? Никога няма да избягаш от нея.
Дори той замлъква, когато стражите ме натикват в някаква тясна килия и затръшват вратата зад мен.
5
В сънищата си ставам змия, източените ми мускули са покрити с люспи, блестящи като изумруди. Плъзгам се през мрака и сенките, които протягат дългите си пръсти и се опитват да ме хванат. Златото притичва бързо край мен. Стройно тяло, кехлибарени очи. Лисица — казвам си аз, а мислите ми са сведени единствено до проблясъци на усещания и чувства. Мразовит въздух по тялото ми, светлина пред мен, докато Лисицата поглежда назад.
Страх, ужасен страх и шум зад мен като бой на силен вятър или лай на хрътка, чиито челюсти щракат и ръмжат по петите на плячката й, приближавайки се все повече…
Стряскам се и се събуждам от страх. Поне мисля, че съм будна; твърде тъмно е, за да съм сигурна. Примигвам. Очите ми се съсредоточават върху ивицата светлина, която прорязва тъмнината. Светлината идва изпод вратата на килията ми. През мен пробягва адреналин, останал от кошмара. Онзи отвратителен вой.
Надигам се на лакти, мъчейки се да се отърся от съня. Примигвам отново, докато очите ми свикнат с мрака. Това трябва да са килиите на тъмницата в подземието на двореца на Семпера. Подът под мен е от същия камък с цвят на слонова кост като всичко останало, но е зацапан с прах и мръсотия. В мрака край себе си мога да различа следите върху протрития под, където затворниците са сновали напред-назад. Нозете ми се стягат болезнено, докато се изправям до седнало положение.