Тихо е, ала тишината не е пълна. Ако се вслушам повече, мога да чуя слаби гласове пред вратата, да забележа как светлината се прекъсва, когато стражите крачат пред килията ми.
Времето минава, изтича през пръстите ми като пясък. Аз се взирам през мъничкия отвор във вратата на килията в продължение на часове, стараейки се очите ми да останат съсредоточени върху правоъгълника със светлината. Броя прашинките, които се въртят в сянката и извън нея. Поглъщам всяка дума на стражите, всяка следваща по-приглушена от предишната заради дебелата дървена дъска, която ни разделя. Опитвам се да чуя мелодията и ритъма на говора им и да позная всеки от тях откъде е. Всичко, върху което да фокусирам мислите си след упойващото вещество, което Каро ме принуди да вдишам… Всичко, което отвлича разсъдъка ми от блясъка на камата на Каро, леденостудения поглед на Ина и начина, по който се промениха очите й, след като светлината изчезна от тях.
Когато някаква нова сянка смущава лъча светлина, проникващ върху пода на килията ми, и спира там, цялото ми тяло се напряга и застава нащрек.
— Вие двамата пропускате много от пиршеството долу — казва непознат женски глас. — Можете да слезете там, тази няма да иде никъде.
— Капитане — подема единият страж, а гласът му е груб, но нервен. — Имаме заповед от лейди Каро да я пазим тук.
— Тя е опасна — добавя другият мъж, подритвайки вратата с ботуша си. — Дръзна да нападне Кралицата с голи ръце. Видях го със собствените си очи.
Внимателно, използвайки лакътя си, за да се изправя, аз се измествам към вратата, за да чувам по-добре. Чувствам се всякак, но не и опасна, упойващото вещество обаче явно отслабва и сетивността ми се възвръща, макар и едва доловимо.
Една жена — капитанът? — отваря вратата, доколкото позволява веригата, и надниква в килията. Тя спира очи върху мен, оглеждайки ме критично. После лицето й се променя. Облещва се насреща ми и изговаря нещо без глас.
Взирам се в нея объркана. Тя повтаря мълчаливо думите и този път ги разпознавам по устните й.
Спри времето.
Умът ми все още е притъпен, стенещ, но това означава, че не спирам за момент, запитвайки се защо този капитан ми казва да използвам магията си. Сърцето ми бие лудо. Лесно е да притисна дланите си към пода и да поискам времето да се забави около мен. В замайването си почти мога да си представя как нишките му се излъчват от ръцете ми, заобикалят жената и се увиват около двамата мъже. Те замръзват на мястото си подобно на кукли, чиито пружини са се развили.
Не мога да го задържа така за дълго, защото съм немощна. Но и не ми е потребно. Жената прекосява коридора и стисва с пръсти нетрепващите пламъци на факлите. Движенията й са експедитивни. След това се връща на мястото си точно когато губя контрола си върху времето.
Светът ускорява ход. Пламъците изгасват в миг.
Спуска се мрак и тя извиква от страх, който отминава. После се чуват два глухи удара, последвани от по-мощни звуци от падане. Вторият страж има време да извика — кратък, приглушен шум — преди също да се стовари със силно тупване на пода. Дишането ми се нормализира. Чувам пращенето от факлите, които пламват наново.
Стъпките на жената отекват по каменния под и вратата на килията ми изскърцва.
Присвивам очи срещу светлината и съзирам някаква жена страж от Шорхейвън с дълга плитка, спускаща се по гърба й, облечена в същата униформа, каквато носеха и стражите, които ме заловиха. Не я познавам. Докато жената стои там, дишайки учестено, някой друг излиза от сенките в другия край на коридора.
Лиъм е.
Почти си мисля, че е халюцинация, причинена от онова, което Каро ми даде в стаята на Ина, но когато той отривисто прекрачва в килията, съзнавам, че е истински. Лиъм, който ми каза, че аз съм Алхимика, който ме измъкна от Каро в Евърлес. Никога не бих могла да си съчиня премерения и стремителен начин, по който се движи; начина, по който няколко кичура коса се измъкват от опашката му, за да се извият около лицето му. По-блед и по-изпит е, отколкото бе в Евърлес, но изглежда спретнат в зелената си военна дреха, проблясваща със златните си копчета и нашивки. Символът на рода Гърлинг лъщи на гърдите му.
Той кимва към жената капитан, която си тръгва мълчаливо по коридора, а плитката й е последното нещо от нея, което изчезва зад притъмнелия ъгъл.
Старият страх от семейство Гърлинг и най-вече от Лиъм се надига у мен, когато той прекосява килията с три широки крачки. Отдръпвам се леко назад. Знаела бях, че може да е тук, в Шорхейвън, но то е напълно различно от това да стои пред мен точно в този момент.