Преглъщам. Въпреки че зрението ми все още е замъглено и излиняло по краищата, лицето му се откроява на фона на струящата светлина. В очите му се прокрадват и се сменят дистанцираност, облекчение и страх.
— Джулс — казва той и това прозвучава като дъх, който е чакал да освободи. — Ти си жива.
Когато го видях за последно, той ми помогна да избягам от тъмницата на Евърлес и ме изпрати на път с инструкции да се срещна с неговия очакващ ме приятел в Амбъргрис. Той спаси живота ми. Не беше длъжен, ала го стори. И ето че сега прикляка пред мен и ме оглежда: дрипавите ми дрехи, раната, която кърви край линията на косата ми. От него се излъчва топлина, а с нея и загриженост.
— Така и не си стигнала до Амбъргрис, както бяхме планирали. Помислих си… може би кръволоци…
Отново свеждам очи. Не ми бе хрумнало, че той ще се тревожи.
— Добре съм.
Не показвай нищо.
Имаше причина да напусна Евърлес, без да кажа нещо повече от благодаря. Едва познавам Лиъм, но аз едва познавах и Роан, а Каро въпреки всичко го уби. Твърде много се беше случило между мен и Лиъм за краткото време, в което бяхме съюзници. Чувствам тази тишина някак тежка. Опасна.
Слагам ръка на стената, за да се подпра, и се опитвам да се оттласна, за да се изправя, стараейки се да не изглеждам слаба. Той протяга ръка, сякаш за да ме докосне, и аз се отдръпвам стреснато, без да го искам. Ако Каро разбере, че той ми помага…
— Не трябва да си тук — казвам аз.
Наранено изражение преминава по лицето му, но само за кратко.
— Е, значи, ставаме двама. Още по-сериозна причина да се измъкнем оттук веднага — той улавя ръката ми и ми помага да се надигна, а после бързо ме пуска и се заема да развързва въжето на китките ми. — Какво стана? Каро нарани ли те?
Този път срещам погледа му. Знам, че има предвид раната на слепоочието ми, но тя е само прелюдия към онова, което е извършила Каро.
— Тя изгори Крофтън — казвам аз. Гърлото ми се стяга наново, докато мисля за градчето, за крясъците и дима. За омразата на останалите живи хора към мен. За тялото на Амма.
Цветът се оттегля от лицето на Лиъм.
— Изгори? Какво искаш да кажеш?
— Изпепели — кръвта ми кипва. — Не си ли чул? Никой от семейство Гърлинг не присъстваше там.
Той засрамено навежда очи към земята, но гласът му прозвучава грубо:
— Не съм следил за интересите на Гърлинг. Не съм разсъждавал за нищо друго освен за теб. За твоята безопасност — добавя той припряно.
— Айвън беше там — казвам тихо аз, а гърлото ми се свива от отминалото страдание. — Нищо не остана.
Лиъм застива, ръцете му не помръдват от китките ми. Гърдите му се повдигат веднъж… безшумно. Сетне той като че се съвзема и въжето пада на пода. Лиъм проверява коридора пред вратата и след това ме подканва да го последвам, хващайки ме под ръка.
— Имахме план — казва той с нисък, безцеремонен глас.
— Ти имаше план — отговарям аз, пробвайки да го отблъсна. Представям си очите на Каро върху мен как ме наблюдават от някакво невидимо скривалище. Заради раздразнението, което напира в гърдите ми и ги избутва от устните ми, думите излизат по-гръмки, отколкото възнамерявам. Дори и след всичко, което се разигра, натрапчивата му услужливост все още ме дразни.
Лиъм ми помага да изляза от килията в някакъв тъмен, тесен коридор, придържайки здраво с ръката си предмишницата ми.
— Това вече няма значение. Трябва да се махнем оттук.
Аз се облягам на стената, докато той издърпва двамата стражи вътре в килията, вземайки ключовете и заключвайки вратата. Очите му срещат моите за съвсем кратък миг. И макар че владее изражението си, забелязвам поредната искра от емоции, подобно на просветването на монета на дъното на кладенец. Страх… за мен. Той изчезва мълниеносно, но това кара стомаха ми да се свие.
Лиъм сваля някаква маслена лампа от стената и я понася със себе си, докато вървим.
— Поне ми кажи, че Каро не те е видяла.
Мълчанието ми е еднозначно.
Гласът на Лиъм е остър.
— Джулс, Крофтън вероятно е бил капан за теб.
Гневът пламва в мен.
— Разбрах това.
— Тя те познава…
— Тя познава Алхимика — изсъсквам аз, независимо че зрънцето на истината се таи неприятно под кожата ми. Каро наистина ми заложи капан. Знаеше, че ще отида, ако Крофтън е в опасност. Само преди няколко часа, с насочен към мен нож, тя се подиграваше с моята сантименталност. Напук на това казвам:
— Тя обаче не познава мен.
Кошмарът от килията заискрява в съзнанието ми, отрязъците от миналото са се забили надълбоко. Проблясъци на кръв и магия, слабост и сила, Лисица и Змия, и нещо, надаващо вой.