— Какво има? — пита сподавено Лиъм. Неусетно съм забавила крачка.
Отново забързвам.
— Спомените ми започват да се връщат. От други… други животи — опитвам се да звуча незаинтересовано. Все още чувствам истината неестествена, някак погрешна. — Откъде разбра, че съм тук?
— Намерих това в двора на двореца — докато бързаме през зловещо притихналите коридори, той изважда нещо от джоба на палтото си и ми го показва. Моята книга.
— Не трябваше да я носиш — казвам аз с треперещ глас. — Някой може да те види с нея и да разбере, че ми помагаш.
— Помисли, Джулс — отвръща Лиъм, плъзвайки книгата обратно в джоба на палтото си, върху гърдите си. Той забавя ход и отваря някаква врата отдясно. Озоваваме се в друг глух коридор, по който са наредени врати на голямо разстояние помежду си. Жилищно пространство. Във всеки един момент една от тези врати може да се отвори и с нас ще бъде свършено. Мога само да се моля всички гости да празнуват долу. — Има още една причина да те търся. Според слуховете ти си убила брат ми. Никой не вярва, че сме съюзници.
През мен преминава хлад, когато проумявам смисъла на думите му. Каро и Айвън смятат, че Лиъм ми мисли злото. И би трябвало. Той би трябвало да ме мрази. Не съм убила Роан, но той все още щеше да е жив, ако не бях аз и моето детинско увлечение.
Лиъм не проговаря отново, докато не достигаме до горното ниво, постлано и тапицирано с плюш в сребристо и синьо. Гоблени, изобразяващи историята на Семпера, покриват стените. Следвам Лиъм, докато животът на Кралицата се разиграва край мен в пресуканите нишки, сложно изтъканите бойни сцени с лъщящи локви червена кръв, гротескни за гледане на мъждукащата светлина.
Ала една фигура от картините привлича погледа ми. Мъж на средна възраст върху черен кон, издигащ знаме в зелено и златисто, докато битката бушува около него. Сребриста хрътка стои гордо в краката му. Мъжът е достатъчно незабележителен с изключение на изражението върху лицето му: дори в миниатюра той изглежда почти отегчен.
Спирам. Ръката ми се вдига напълно непреднамерено и се насочва към гоблена. Тогава далечният смях на някаква жена ме връща светкавично към реалността и аз забързвам след Лиъм.
Близо до края на коридора той се бори непохватно с някакъв ключ и ме въвежда през една синя врата. Шмугваме се вътре и аз най-накрая си поемам облекчено дъх.
Това е стая на благородница, пълна със захвърлени рокли и дрънкулки, сякаш някой е прекарал часове в пробването на дрехи и е зарязал безгрижно всеки отхвърлен тоалет. Едва не настъпвам наниз от перли, лежащ на пода. Пронизва ме гняв срещу този безметежен разкош, но той е по-приглушен, отколкото би бил преди, тъй като умът ми все още е изпълнен с огън и дим.
Намирам един мек стол и сядам на него — нозете ми са натежали и сковани — а Лиъм отива до гардероба в далечния край на стаята. Той е отворен и от него се изливат кадифе и коприна.
Сега, когато седя неподвижна и безмълвна, цялото бреме на опасността, в която се намираме, се стоварва върху мен.
— Защо поемаш този риск, Лиъм? — питам тихо, докато той се роби в дрехите.
Отнема му малко време, за да отговори.
— Съдбата на Семпера е свързана с твоята — отговаря най-накрая той с гръб към мен. Спомням си какво ми заяви, когато ме взе от Евърлес и ми каза, че аз съм Алхимика, когато се опита да ме убеди да бягам.
Ако ти умреш, всички сме изгубени.
Тръпки ме полазват като плащ, докато си припомням гласа на Каро, която описва как ще ме пречупи, а после ще ме превземе точно както бе сторила с Кралицата, нахлузвайки си моята магия като ръкавица, за да подчини света на своята воля. Отхвърлям тази идея и съм почти благодарна за отвличането на вниманието ми, когато Лиъм се обръща, а ръцете му преливат от нещо, ушито от мастиленосиньо кадифе и дантела.
— Какво е това? — недоумявам аз, почти през смях.
Той примигва. Тръгва през помещението към мен, сетне спира и слага роклята на една странична маса.
— Шорхейвън ще бъде нащрек, докато ти си тук — казва той. — Няма да мине много време, докато намерят пазачите, които оставихме в безсъзнание. Другите ще следят зорко за всичко необичайно, но Ина и Каро ще бъдат заети с коронацията до края на нощта. Няма да очакват от теб да се измъкнеш сред гостите, и то точно пред очите им. Това е най-добрият ни шанс за бягство.
— Коронацията на Ина — повтарям като ехо аз. Дори след като я видях, тази мисъл е странна: Ина — моята приятелка, моята сестра — новата кралица на Семпера. След това останалите думи на Лиъм ме настигат и аз се изсмивам подигравателно. — Смяташ ли, че само защото съм в рокля, Ина няма да ме познае?