Лиъм вдига нещо тъмно и ефирно от върха на купчината плат. Осъзнавам, че това е воалетка.
— Всички жени ще ги носят — казва приглушено той с някакво потиснато чувство, което не мога да определя. — В знак на уважение и почит. За онова, което трябваше да бъде сватба.
Сватбата на Роан. Преглъщам появилата се внезапно в гърлото ми буца.
— Ако ни разкрият, дори и ти няма да можеш да обясниш това.
— Мислиш ли, че не го знам? — гласът на Лиъм е ядосан. — Знам, че съм мъртъв, ако това се обърка. Ето защо трябва да ми се довериш. — Той отново взема роклята и я хвърля в скута ми, като избягва да ме погледне в очите. — Приготви се, за да можем да се измъкнем оттук и да те отведем в Амбъргрис.
Пъхвам ръката си в хладната материя, но не се помръдвам да облека роклята.
— Трябва да си тръгнеш, преди да ни хванат.
Мъча се да извикам в съзнанието си старото си впечатление от Лиъм от дните ми в Крофтън и Евърлес, когато гледах на него като на враг — перфектната му поза, каменното му лице, студените му очи. Старият лорд Гърлинг, всяваш страх, неуязвим, с броня, направена от плът и кости, егоистичен и жесток.
Това почти свършва работа, докато той не ми казва:
— Не ме интересува опасността.
— Не ми разправяй такива неща — срязвам го аз, надниквайки някъде над рамото му. Намира се достатъчно близо до мен, за да се протегна и да го докосна.
Ала аз не го правя. Не мога. Трябва да го отблъсна точно както сторих с Ина. Това е единственият начин той да бъде в безопасност.
Думите се леят от устата ми като гореща отрова.
— Аз просто… не искам повече кръв по ръцете си, дори твоята.
— Не — казва едва доловимо Лиъм. — Предполагам, че не.
Някаква студена тежест се настанява върху гърдите ми.
Издърпвам ръкавите върху ръцете си и стисвам силно юмруци, фокусирайки се върху болката от впитите в дланите ми нокти вместо върху тръна, който се забива все по-дълбоко в мен с всяка изречена дума.
— Мразех те в продължение на години. Страхувах се от теб. Можеш ли да проумееш защо сега ми е трудно да ти се доверя?
Очите на Лиъм се взират в моите, сякаш иска да открие отговор там. Но аз не му предлагам нищо.
И накрая той казва:
— Вече не сме деца. Независимо дали ме обичаш, или мразиш, сега имаме общ враг.
Скръствам ръцете си, за да не се разтреперя видимо. Надявам се Лиъм да го приеме за израз на гняв.
— Това е всичко, което имаме.
Събирам в ръце дрехите, които той ми подава, и тръгвам с изправен гръб към съседната баня, принуждавайки се да не го поглеждам през рамо, макар че това е единственото, което искам да направя. По пътя грабвам някаква тънка кама, пъхната в ножница, оставена върху един от шкафовете.
Не е месарският нож на Амма, но е по-сносно от нищо.
Докато измивам лицето и ръцете си и събличам дрехите, с които пътувах, Лиъм ми дава кратки инструкции през вратата. По време на разговора ни тече коронацията на Ина за кралица — от мисълта кожата ми настръхва — а след церемонията всички ще се съберат в източната бална зала, за да празнуват. Балконът там гледа към залива, а под него, в долната част на едно стълбище, има плаж. Ще минем през балната зала, през балкона и ще слезем по стълбите право до плажа, където неговият приятел Илайъс, друг гост на коронацията, е уредил лодка, която да ни отведе.
Докато забождам фиби в косата си и обличам роклята през глава, ми се иска да го попитам дали наистина вярва, че това ще сработи. И въпреки че въпросът е като острие, притиснато до гърдите ми, ми се ще да го попитам дали възнамерява да избяга заедно с мен, зарязвайки измамната си лоялност и безопасността, която върви с нея.
Вместо това мълчаливо оставям воалетката да се спусне пред лицето ми и светът се покрива с полупрозрачно парче сива тафта. Едва тогава — докато Лиъм ме инструктира да кажа, ако ме попитат, че съм посетителка от Кънимор, братовчедка на Илайъс — аз свиквам смелостта си да погледна в огледалото.
Роклята ми приляга идеално. Кадифето е тъмносиньо като нощното небе в разгара на лятото, със съзвездия от бяла дантела върху лактите и ключиците. Дълбоко деколте отзад разкрива лопатките. С лице, скрито под воалетката, и нож, завързан за прасеца с колана, всъщност мога да мина за гостенка на коронацията. Поне докато никой не се вгледа прекалено внимателно в това, което е под воалетката.
Лиъм е насред описанието на най-подходящия път, по който да минем през балната зала, ала щом излизам от банята, думите му секват. Очите му се ококорват и устните му зяпват. За секунда искам повече от всичко това да е истина. Да бъда добре дошла за коронацията на сестра си, да вляза в балната зала под ръка с някого, който ме гледа по начина, по който го прави Лиъм сега, да танцувам с него, без да се налага да крия лицето си.