Само че аз никога не съм принадлежала на този свят. И дори сега изненадата на Лиъм избледнява в хладна безизразност. Може и да е мой съюзник, но не може да се превърне в нещо друго. Не мога да подаря на Каро още възможности, за да разбие сърцето ми. Тя вече ми взе достатъчно.
Преглъщам и минавам край него през вратата. С Лиъм подир мен следвам звука на музиката, носеща се отдолу.
6
Когато стигаме до балната зала, целият ми страх и гневът се стопяват за миг в страхопочитание.
Подът и стените са от същия блед камък както останалата част на двореца, набраздени с блестящи сребристи и черни нишки. Таванът е стъклен купол, през който нахлуват ослепително ярки лъчи, обагрени в червено, оранжево и лилаво — слънцето залязва над океана. То кърви със златиста светлина по стените, по пода и кара хората, въртящи се на дансинга — толкова много на брой, сигурно повече от двеста — да изглеждат позлатени дори през полупрозрачния сив цвят на воалетката ми. Забравата ме обзема и улавям по-здраво ръката на Лиъм.
Ала усещам напрежението му под пръстите си и това ми напомня, че въпреки усмивката на лицето му той се страхува и ние сме в опасност. Лиъм ме хваща силно за лакътя и ме дръпва надолу по стълбите към тълпата. Подгъвът на роклята ми се влачи по пода, камата под полата ми тежи в ножницата си.
В предната част на стаята мраморният под се издига в широко стълбище, където над стъпалата е подреден оркестър. Никога не съм съзирала нещо подобно: десетки музиканти извличат мелодията от виолончела и флейти, барабани и инструменти, които дори не мога да назова. Една дълга флейта, изглежда, е направена от човешка кост. Мелодията е красива, макар че не мога да се сдържа и потръпвам. Докато се придвижваме напред, музиката ме обгръща като нещо осезаемо, като език, който не говоря, но все пак ме тегли по начин, който не разбирам.
Над оркестъра един трон, изваян от блестящо тъмно дърво, стои празен.
По средата на стълбището Лиъм спира и се обръща към мен. Навежда се, за да прошепне в ухото ми. Опитвам се да не треперя.
— Вратата. Там. Виждаш ли я?
Проследявам погледа му през цялата стая към стъклените врати, подпрени отворени, за да се открие гледка към друга буйна градина и да се чува лекият звук на плискащи се вълни. Вратите ми се струват много далече заради морето от танцуващи хора между нас и спасението. Аз кимвам.
Лиъм се усмихва сковано на една минаваща двойка.
— Те водят към балкона.
Докато слизаме по стълбите, очаквам главите на всички в тълпата да се обърнат към мен, със или без воал, и викове убийца да изпълнят стаята.
Но това не се случва. Тълпата — хора във военно облекло като Лиъм или обемисти рокли и воали, движещи се по двойки и в сложни фигури, не ме гледа. Наблюдават се един друг, очите им блестят под воалетките. Няколко погледа се спират върху мен и сърцето ми започва да препуска, докато не си спомням настойчивите клюки, които се разнасяха из Евърлес, за различните богати перспективи, които лейди Вериса намираше за Лиъм само за да ги отхвърли той. Едно момиче, хванало го под ръка, неминуемо би привлякло вниманието, ала това не може да се избегне.
Наблизо минават хора с чаши с вино в ръце и бъбрят на висок глас за ястията на банкетната маса. Един от тях, мъж с тъмнолилаво сако, се откъсва от групата и тръгва към нас с приковани в Лиъм очи. Сякаш камък натежава в стомаха ми, когато разпознавам лорд Реналди от първото ми вечерно парти в Евърлес. Той беше човекът, който заплаши Беа да й източи кръв, равняваща се на една година живот, защото беше разляла вино върху него, преди Роан да разпръсне напрежението с чара си.
— Живеем в интересни времена — казва той прекалено гръмогласно, а думите му прозвучават злостно и обидно. — Първата ни смяна на властта от пет века насам, а ние получаваме някакво си момиченце за кралица. — И се ухилва към Лиъм, потупвайки ръката му, докато се разсмива все повече.
Гръбнакът ми се втвърдява. Ина може да не ми вярва, но ме боли, като слушам да се говори така за нея. Необходими са всички усилия на волята ми, за да не изтръгна питието от ръцете на благородника и да му го плисна в лицето заради тона му.
— Не е ли така, лорд Гърлинг?
Лиъм се усмихва. Очите му са чист лед, но предполагам, че Реналди е твърде пиян, за да забележи.