— Ще видим — казва той. После кимва, прекъсвайки разговора, и се отдръпва от Реналди, като все още ме води едва-едва за ръкава.
Звучен смях полита към тавана. Групата се отдалечава. Когато Лиъм поглежда надолу към мен, съзнавам, че юмруците ми са стиснати, а ноктите ми са впити в дланите. И ти ли се съмняваш в Ина? — искам да го попитам, но сега не му е нито времето, нито мястото.
— Както казах, никой няма да те забележи — промърморва Лиъм. И протяга ръка, за да я сложи на талията ми. Никой външен човек, който ни гледа, не би го видял, но ръката му върху кръста ми е лека и безучастна, усмивката му е куха. Формална, далечна.
В дъното на стълбите се струпват хора и всеки, който слиза, спира, за да се присъедини към тях. Лиъм ни насочва в тяхната посока, докато аз накланям глава в опит да зърна какво има сред тях. И тогава устата ми пресъхва.
Една търговка на време на средна възраст, облечена красиво като всички нас — в тъмнозелена рокля, украсена със златисти дантели, седи на малка масичка с лъскавите си инструменти пред себе си. По-миниатюрни и по-бляскави от инструментите на Дуейд в Крофтън или на Уик, търговеца на време, който ми източи десет години кръв в Лаиста, но въпреки това резливи и опасни.
Ала в тази секунда ме обзема някакво странно, неспокойно чувство. Нещо е различно… защото тук хората идват при нея един по един, усмихват се и разговарят, докато доброволно предлагат ръцете си. В Крофтън опашката пред магазина на Дуейд беше дълга и отчаяна: главите на хората бяха наведени и тихите им гласове се молеха на Магьосницата да ги благослови с допълнителни час или два. Когато отидох при Уик в Лаиста, той вземаше капка кръв от всеки продаващ, след което измерваше времето му живот, поръсвайки специален прах в кръвта, нагряваше я на огън, като внимателно броеше секундите, през които пламъкът гори, за да се увери, че няма да източи повече кръв и да убие продавача. Търговката на време, облечена в зелено, сега не измерва нищо. Всеки тук може да отдели години, вероятно дори десетилетия, ако това е, което тя им взема.
Двойка се отлепя от масата и минава покрай нас. Чувам жената да казва:
— Скъпи! Внимавай, ще изцапаш роклята ми с кръв.
— Какво е това? — шепотът ми е твърде настоятелен. Гневът от несправедливостта кипи в мен.
Очите на Лиъм се стрелват от едната страна на другата и обратно. Той вижда същото нещо, което виждам и аз — че тази опашка се намира между нас и нашето спасение. Каквото и да е тя, се налага да преминем през нея.
— Дан за Ина — промърморва той и ме хваща за ръката. — Всеки трябва да предложи една година от собствената си кръв. Това е нещо като дар. Съжалявам, не осъзнах…
Стомахът ми се бунтува. Една година. А тези хора дори не ги е грижа. Смеят се, усмихват се, докато навиват нагоре ръкавите си, оголвайки ръце и длани като коремите на риби под танцуващата светлина на свещите в залата. Тяхната плът е гладка. Чиста. Няма белези някога да им е източвана кръв и преди.
Една година не означава нищо за тях. Никога не им се е налагало да пожертват дори една.
Когато един среброкос джентълмен отстъпва от масата, наблюдавам как търговката на кръв затваря с коркова тапа флакона с кръвта му и го поставя редом с десетки други върху кадифена постелка. Мъжът е по-загрижен да не изцапа натруфената си премяна, попивайки една капчица кръв с бродираната си кърпичка.
Толкова много кръв, искряща красиво във флакони като гнездо със скъпоценни камъни. Някакъв човек зад мен улавя погледа ми и повдига вежда.
— На опашката ли сте?
Лиъм отговаря вместо мен:
— Да — той ме слага до себе си и добавя приглушено: — Всичко е наред. Аз ще дам още една година вместо теб…
— Не е за това — заеквам аз, изричайки подобна полулъжа. — Аз просто… не мисля, че моето време може да бъде погълнато. То нарани Каро, когато тя се опита да го изпие първия път в Евърлес. Мислиш ли, че това би навредило и на Ина? — Думите ми пресъхват, докато друг, още по-отвратителен страх се надига у мен. Какво ще стане, ако Каро пак сложи ръка върху кръвта ми? Каква тъмна магия би могла да причини за отмъщение тогава?
Дори и с воалетката между нас улавям как шок, а после и съмнение преминават по лицето на Лиъм. Защото дори и с всичките си години на учене не знае това за моята кръв.
Изведнъж той започва да ми изглежда по-малък, отколкото е, а аз самата се чувствам незащитена заради онова, което сме: момче, което въпреки цялата си интелигентност и образованието си е едва на деветнайсет години, и момиче, което има векове от спомени и знания, й магия, но няма достъп до тях.