Поглеждам настрани, убедена, че всеки миг някой ще установи, че не знам стъпките, и ще ме уличи като измамница. Изпълнена със страх, съм наясно и с присъствието на Каро, намираща се в предната част на залата. Въпреки че не мога да я видя, присъствието й упражнява някакво тъмно притегляне върху мен. Лиъм обаче улавя погледа ми и поклаща глава. Навежда се, за да прошепне в ухото ми, а тъмните му къдрици погалват бузата ми. През мен преминава хлад.
— Не се оглеждай — казва той малко по-рязко. — Не бъди нервна. Просто трябва да стигнем до вратата и да се измъкнем, без да ни забележат.
Роклята ми стига чак до пода и скрива ботушите за път, които все още нося. Съумяла съм да вдигна косата си в нещо, наподобяващо елегантните прически, които другите жени имат, корони от плитки, за които да закрепим воалите си. Но все още се усещам видима, различна от всички останали. Само хора, в чиито вени текат векове, знаят как да танцуват по този начин. Движа се неумело наоколо по най-добрия начин, на който съм способна. Двойката от опашката за даряване на кръв се върти край нас, бляскава сега и в танца. През воала на жената, по-светъл от моя, съзирам лицето й, докато се усмихва свенливо на партньора си.
Мощна болка от загубата на нещо, което никога не съм познавала, протича през мен, докато музикантите преминават към някаква тъжна песен. В някой друг свят, в някой друг живот това можеше да бъда аз. Позволявам си да си представя как танцувам тук като почетен гост, а мисълта за това бълбука в мен като глътка мейдъл. Нямаше да нося воал. Никой нямаше да носи, защото нямаше да има нищо за жалеене, а само за празнуване. Ина нямаше да бъде студена и далечна на своя трон, а щеше да танцува сред нас, толкова радостна в своето кралство, колкото беше като принцеса.
И Роан щеше да танцува с нея. Двамата с Лиъм щяхме да танцуваме покрай тях и също да се усмихваме… може би докосването, усмивките и споделеният смях щяха да бъдат възможни за мен, и не само възможни, но и лесни, плавни, свободни… вместо заключени и забранени.
Вместо смъртоносни.
Ала онзи свят не е този свят. Под повърхността на всичко, през цялата красота тук преминава някаква скрита скръбна жилка, проявяваща се и в нашите воали, и в тягостната песен на цигулката, и в Ина, толкова близка и все пак толкова далечна, недостижима. В мен има такава празнота, пространството, оставено от всичко, което никога не съм имала, всичко, което доскоро никога не бих си представила, че може да ми липсва. Никога няма да танцувам така с Лиъм или с друг, без никакви грижи на света.
Не и докато Каро не умре.
Не и докато не се науча как да я убия.
Изведнъж нуждата да избягам ме повлича и аз правя всичко възможно да не хукна към вратата.
Някакъв млад мъж с бронзова кожа и поразителни златисти коси се завърта покрай нас, ръката му се отърква в моята, а една жена в лилава коприна се засмива след него. Виждам го да се усмихва топло на Лиъм, докато отминават. Лиъм кимва, макар усмивката му да е напрегната. Мъжът му кимва в отговор, след това се слива с тълпата и изчезва.
— Това е Илайъс — казва той в ухото ми, след като сме се отдалечили на няколко крачки. — Ще се срещнем с него навън.
Не мога да се сдържа и извръщам глава, за да се загледам след Илайъс, а устата ми пресъхва. Без да го знам, съм минала покрай някого, който не е от Семпера, покрай някого, който няма време в кръвта си. Само нашата страна носи подобно проклятие.
Когато зървам още веднъж Илайъс сред танцуващите, търся нещо странно в широките му рамене, в смеещите се устни, ала не откривам нищо. На пръв поглед той изглежда нормален — макар и красив, очевидно богат и елегантен — но дали само си въобразявам едва доловимото свръхестествено изящество в движенията му, сякаш кръвта във вените му е някак по-лека от нашата? Дали това е благословия, или проклятие… никога да не знаеш с колко време разполагаш?
— Можем ли да му се доверим? — прошепвам аз на Лиъм.
— Колкото можеш да се довериш и на мен.
Песента се сменя отново в нещо по-шумно и по-бързо. Озъртам се крадешком из стаята, така че не се налага да срещам очите на Лиъм, докато се приближаваме бавно към вратата на балкона. Само няколко минути, обещавам си аз, докато сърцето ми бие учестено, и тогава ще се измъкна, скрита от другите гости. Само няколко песни с тази твърде напрегната близост, от която настръхвам, и ще си тръгна.
Но докато се придвижваме към вратата, се приближаваме все повече и повече до Каро и нейното мълчаливо като сянка присъствие до трона.
Лиъм пак се накланя, за да ми прошепне нещо. Налагам си да не реагирам, да не треперя от докосването му.