— В края на тази песен е най-добрата ни възможност — казва той. Отвън виждам ивица от океана, оцветена от залеза. Докато наблюдаваме случващото се, две жени се отделят от валса и излизат през вратата. Отзад Каро поглежда за секунда след тях. Сърцето ми бие лудо. — Ще трябва да се преструваш, че моята компания ти е приятна. — Допълва той в ухото ми. Ако не съм толкова нервна, бих се присмяла на това колко студено и раздразнително може да звучи той дори когато ме води в един грациозен танц. Но в мен няма място за смях, а само за страх.
Лиъм променя посоката на нашия танц, насочвайки ни право към вратата. Това ме сварва неподготвена и аз пропускам стъпка, което го кара да ме притегли по-плътно, стисвайки по-здраво талията ми. Дъхът ми спира, но Лиъм или не забелязва, или се преструва, че не го прави.
Тогава си давам сметка, че сме прекосили по-голямата част от дансинга и се приближаваме до отворената стъклена врата, водеща навън. Лиъм ме стисва още по-силно и аз си поставям за задача да се усмихвам, да го гледам в очите и да излъчвам непринудена грация, докато стигаме до края на тълпата точно когато песента свършва. Пулсът ми лудува, докато в ума ми препускат въпроси. Дали стражите са се освободили? Очите на Каро към мен ли са насочени там, горе на подиума? Не смея да се обърна, за да проверя, но сякаш иглички ме пробождат по врата. Лиъм се отдръпва от мен, продължавайки да ме държи за ръка, и макар че не ми се иска да го призная, именно това не позволява на страха ми да се отприщи.
Заедно излизаме на терасата градина, която обрамчва извивката на двореца. В далечния си край терасата се простира над острите скали. Земята отдолу е цялата в назъбени камъни и пясък, въпреки че тук горе е засадена със стройни дървета и огромни цветя, които ни заобикалят, избуяли почти толкова, че да забравя за отвесните, оцветени от солта скали, стигащи до двореца. Но неотменимият нисък тътен на вълните под нас е достатъчен, за да ме провокира да си спомня, а мускулите ми се стягат от страх и адреналин. Свободата е толкова близо. Чувам вълните, които ще ме отнесат надалеч.
Зървам водата през дърветата. Заливът е осеян с лодки, малки плавателни съдове за развлечение и великолепни яхти, на които се веят вимпелите на петте най-могъщи земевладелски фамилии на Семпера в допълнение към някои други фамилни гербове, които не познавам. Взорът ми веднага попада върху един лъскав плавателен съд, върху който се развяват цветовете на Кънимор — червено и златно — кораба на Илайъс, който ще ни отведе оттук. Закотвен е на десетина метра от брега и подскача неспокойно по вълните в тъмното. Не знам как ще се качим на него, без да ни забележат.
Лиъм не спира да държи ръката ми, докато вървим, минавайки покрай неколцина от другите гости, излезли от балната зала. Музиката отвътре постепенно се предава пред напора от звука на вълните. Една жена извръща глава след нас, когато преминаваме край нея. Отметнала е назад воала си, разкривайки силно, бронзово, прекрасно лице, и аз виждам как тъмните й очи се задържат върху Лиъм. Това е нещо повече от небрежен поглед. Гърдите ми се свиват от страх, че е уловила нещо нередно.
Но това не означава нищо, казвам си аз. Лиъм е висок, красив, поразителен в своята премяна. Не е изненадващо, че хорските погледи ще го следват.
Толкова сме близо до морето, че мога да вкуся солта върху езика си. Краката ме сърбят да се затичам, но Лиъм е сграбчил здраво ръката ми, принуждавайки ме да не бягам. Да се държа като всички други млади хора, които пренебрегват танца, наслаждавайки се на градините.
И точно тогава всичко се обърква.
Музиката от балната зала спира, но не като нежно затихване на завършваща песен, а някак внезапно. Престанала бях да я чувам, защото се смесваше с вълните отдолу, ала ушите ми откриват мълчание там, където не могат да доловят звук.
И изведнъж разбирам със сигурност — Каро е узнала, че не съм в килията си. Ръката ми се стрелва към крака, за да усети дръжката на камата под роклята, и само това, че две жени се разхождат зад нас, ме спира да не я извадя.
На Лиъм му отнема един миг повече отколкото на мен да чуе заплашителната тишина, но когато това се случва, очите му се отварят широко и чувствам как тялото му се сковава. Походката му изгубва своята увереност.
— Трябва ли да побегнем? — прошепвам аз, макар че няма къде да отидем освен надолу или да се върнем обратно в балната зала.
Той поклаща глава — едва забележимо движение. Лицето му е бяло на фона на разстилащия се мрак.
— Тя не знае къде си — казва той с толкова глух глас, че трябва да се напрегна, за да го чуя. — Само това, че се намираш някъде в двореца. Все още можем да си тръгнем, без да ни видят.