Отново поглеждам към спускащите се надолу стражи и дъхът ми залепва в гърлото. Запомням къде се намират спрямо нощното небе. А после затварям очи и си представям как оформям времето като камшик, блестяща линия от светлина, виеща се като дъга над океана и скалистия бряг. Изтръгвайки магията си от по-дълбоко, отколкото някога ми се е налагало, си представям как времето се втъкава във въжетата и състарява влакната им с по десет години за миг, с петдесет години, с век. Това изсмуква силата ми и трябва да не забравям да дишам, а гърдите ме болят от липсата на въздух. Но дори и от подобно разстояние усещам, че тя действа, чувствам, че се освобождавам от невидимите вериги, с които Каро ме е оковала, и знам, че въжетата на войниците ще започнат да се протриват и късат.
Не мисля за последствията, докато първият войник не полита рязко към почернялото море.
Викове се разнасят отгоре. Отварям очи, когато разтревожените стражи се заемат да се спускат по-бързо и падат върху камъните. Друг войник не е достатъчно бърз, въжето се къса и той се устремява с крясъци надолу. Не го чувам да се приземява сред прибоя, но в гърлото ми се надига гадене. Още един човек, двама души… вероятно мъртви заради мен.
Но дори когато мисълта преминава през съзнанието ми, аз насочвам вниманието си към скалите, които задържат тримата останали стражи, представям си какви ще бъдат те след векове, блъскани от тези вълни, гладки, смалени и накрая срутващи се в морето. Съсредоточавам се с всяка капчица сила, която имам. Захватът за собственото ми сигурно място отслабва, ако ме блъсне някоя вълна, няма да мога да се удържа и ще бъда отнесена.
Един от стражите обаче се изпуска и се плъзва надолу, като едва се улавя за по-ниска скала. Другите двама — тежък и тромав мъж и капитанът с плитката, които са достатъчно близо до мен, за да съзра ужасените им лица — се спускат надолу по скалите към мен. Жената се доближава най-много, залавяйки се за камък, отделен от моята скала с около шест метра вода.
— Джулс! — извиква тя.
Но аз не мога да отговоря. Цялата ми концентрация сега е събрана в това да запазя равновесие, да се боря с вълните, които сграбчват глезените ми като живи същества. Спряла съм ерозията на скалите, но нагоре между тях е започнало някакво дълбоко, притеснително скърцане.
Подобно на грубите дървени плочки за домино, с които играехме с Амма като деца, не мога да спра онова, което съм наченала. И скалите започват да се срутват, търкаляйки се по песъчливия, стръмен наклон надолу от двореца, увличайки по пътя си и други камъни. Отначало само един или два, сетне половин дузина, а после настъпва злощастен момент, когато знам какво ще се случи, миг преди да е станало.
Искам времето да спре, но съм изчерпана, силата ми е изчезнала. Нищо не спира.
Един по един всички камъни от скалата започват да падат надолу. И ако изглежда, че се движат бавно, не мога да преценя дали това се дължи на моята сила, или просто същинският потрес деформира възприятието ми. Но един след друг те се срутват с някакво дълбинно, чудовищно стържене и скърцане. Скалата под краката ми се тресе, заплашвайки да се откъсне.
Обръщам се, докато крясъците от терасата горе се блъскат в гърба ми, и скачам от скалата в морето.
Най-напред ме зашлевява студът. Над водата е мека пролетна вечер, но морето е задържало с ревностна привързаност най-суровата зима, запазвайки я, за да може да ме обгърне с нея сега. Сякаш някакви ледени ръце сграбчват крайниците ми и ме дърпат надолу, бръкват в гърлото ми и търсят пипнешком топлите жизненоважни неща, които ме държат жива. Не мога да помръдна дори за да изплувам на повърхността или да се преборя с вълните, които ме въртят в кръг — пети над главата, глава над петите. Въртя се, мехурчета излитат бързо от устата и носа ми и не знам дали сребристите проблясъци в очите ми са от лунната светлина върху водата, или мозъкът ми сътворява образи в отчаяната си молба за въздух.
Смътно осъзнавам, че камъните падат в морето около мен, като всеки от тях удря водата с дълбок, отекващ и заглушаван от водата звук, гърмящ в костите ми. Сблъсъците объркват водата и я задвижват срещу съществуващите течения, подмятайки ме като парцалена кукла между тях. Нищо не мога да сторя, за да избегна камъните, няма как да разбера къде ще паднат, нямам и въздух.