Насилвам се да изпъна крайниците си и се опитвам да плувам в посоката, за която си мисля, че е нагоре, и главата ми се подава над повърхността за момент — съзирам жената страж, която плува към мен — преди някаква вълна да ме повлече надолу. Въпреки цялата древна магия и спомените, които бушуват в мен, аз съм безпомощна срещу водата. Когато се показвам на повърхността за втори път, дори нямам време да си поема дъх, преди да бъда повлечена още по-надолу. Уплахата превзема ума ми, когато нозете ми започват да горят, а ледът пропълзява навътре. Черни петна заиграват по краищата на зрението ми. Ще умра така, удавена.
Не искам да умра.
Не мога да умра.
Внезапен, необуздан изблик на сила раздвижва тялото ми, начева в сърцето и се разпространява стремително навън. Това ме кара да извикам, изпускайки безполезни мехурчета, да разтворя широко ръце и крака и да се втурна наново да се боря с теченията. Времето като че ли прескача във вените ми.
Ала не мога да контролирам океана, той е прекалено голям, прекалено бурен. Чувствам как хилядите години, които вече се завихрят във водите му, протичат през мен. Всичко, което ми е останало, е само собственото ми тяло и ето че се оттеглям в него, дръпвам магията си навътре, искам секундите ми да не текат, моля сърцето си да отложи момента и да не се предава все още. Кожата ми настръхва от странно усещане: чувствам как кръвта ми се забавя и изстива, като че се превръща в олово във вените.
Никога преди не съм се опитвала да замразя себе си във времето. Смътно си мисля, че нещо такова вероятно ще ме убие, но дори и трескавият ми, излиняващ ум знае, че ще съм мъртва, ако това продължи. Остават ми минути, малко от тях в съзнание и още по-малко, ако някой от камъните падне там, където се боря с вълните. Собствената ми кръв ме влачи надолу.
Нечии пръсти се увиват здраво около китката ми. Това е последното нещо, което чувствам, преди изобщо да спра да чувствам.
9
Смътно съзнавам, че някой ме дърпа нагоре, извън морето. Някакви ръце ме слагат да легна на една страна върху твърда повърхност и започват да ме удрят в лопатките, докато не изкарам с кашляне морската вода, която съм погълнала. Вдигат ме и ме настаняват на една пейка, увиват ме в одеяло; твърде изнемощяла и премръзнала съм, за да се движа или дори да отворя очи, да сторя нещо друго, освен да плюя морска вода и жадно да поглъщам въздух. Около мен се чуват неясни стъпки и гласове, както и гневното блъскане на вълните през дъските на онова, което би трябвало да е подът на платноходка, сякаш вълните са бесни, задето са ме изгубили.
После — болка. Планини от болка преминават през тялото ми, корави, назъбени и непроходими. Изкрещявам, преди да мога да се спра.
Някой повдига главата ми и я слага в скута си, след това внимателно избърсва морската вода от лицето ми и ме увива по-плътно в одеялото, докато болката отстъпва място на слаб пулс. Каро — мисля си хладно… с нейната изопачена нежност.
Ала тези ръце са големи, топли и грижовни, и само наполовина познати. Щом най-накрая отварям очи, над мен не е Каро. Това е Лиъм, чието чело е сбърчено от тревога, а лицето му е много бледо.
— Ти си жива — прошепва той за втори път, откакто войниците ме завлякоха в Шорхейвън.
Аз се засмивам едва доловимо.
— Така мисля.
Зад него виждам как жената страж, която, предполагам, не е страж, бързо вдига едно тъмно платно, което се слива с водата, толкова черно, че изглежда като изтъкано от самата нощ. Отвъд нея зървам Илайъс, приятеля на Лиъм, който разгъва още от черното платно на палубата, за да покрие бордовете на платноходката. Някакво знаме в червено и златисто лежи смачкано в краката на Илайъс.
— Джулс, това е Дана от Кънимор — казва Лиъм, проследявайки погледа ми към жената. — Тя те извади от водата.
Дана кимва отсечено към мен. Може да ме е спасила, но не смятам, че е забравила, че аз случайно я хвърлих в морето, опитвайки се да избягам от двореца.
— И разбира се, това е Илайъс — добавя Лиъм.
— Радвам се най-накрая да се запозная с вас, госпожице Ембър — провиква се Илайъс към мен. В гласа му се спотайва следа от напрежение, но има напевен говор и широка бяла усмивка дори когато морският вятър развява косата му. Той взема едно навито въже и го хвърля на Дана. — Слушал съм много за легендарния Алхимик на Семпера.
Бузите ми поруменяват. Искам да задам още въпроси, но съм прекалено разтърсена и изтощена, за да го сторя. Не отблъсквам ръцете на Лиъм, когато той ми помага да седна. Треперя ужасно силно даже и под одеялото. Чувствам се така, сякаш вътрешностите ми са били изстъргани и заменени със солена вода.