Лиъм се изкачва от другата ми страна, за да застане с лице към мен. Зад него се извисява силуетът на Шорхейвън, някак по-далечен, отколкото съм очаквала, светлините на балната зала са просто мержелеещ се отблясък за разлика от разрухата на плажа, където скалите са паднали в морето. Прахта още се носи из въздуха.
Вятърът в залива издува черните платна с меко свистене и ни отвежда към откритото море. Тук е по-тихо, далеч от разбиващите се в брега вълни. В мен се прокрадва облекчение, докато наблюдавам как потъналият в прах дворец се отдалечава.
Докато заобикаляме двореца, дребни светлинки оживяват с примигване и плъзват из залива — знам, че това са войниците на Каро в лодки, които претърсват водата за мен или за мъртвото ми тяло. Сърцето ми трепери, сякаш знае, че го издирват. Слагам ръка на гърдите си, мъчейки се да заглуша тази неразбираема магия, която ме свързва с Каро.
— Колко време мина? — питам дрезгаво аз.
— Един час — Лиъм вади една карта. Естествено, че той има карта. — Когато Шорхейвън изчезне от погледа ни, Илайъс ще ни остави на брега, където можем да наемем карета. Заради хаоса в двореца хората едва ли ще забележат, че той е изчезнал.
Гърлото ми е сухо. Опитвам се да проследя маршрута, който той очертава с пръст по картата, но погледът ми се размазва, а дишането ми е накъсано, докато се старая да въведа контрол над емоциите си.
— Това и за теб ли се отнася? Ще осъзнае ли някой от гостите на коронацията, че те няма?
Лиъм вдига поглед, а очите му са празни.
Стомахът ми се свива. Вече го познавам достатъчно добре, за да знам, че предпочита да замълчи, отколкото да излъже.
— Ти беше под водата девет минути. И все още в безсъзнание, когато Илайъс ме взе от брега — казва ми, а гласът му е студен и напрегнат.
Девет минути. Без да разсъждавам, стисвам ръцете му, за да се уверя, че съм жива. Че съм над водата. Че съм в безопасност.
— Мислех, че съм мъртва — казвам аз, чувайки гласа си сякаш от разстояние. — Как така не съм мъртва?
— Ти сама си спасила себе си — гласът на Лиъм е приглушен, разбирам го заради това, че е близо, лицата ни са едва на стъпка едно от друго. Нещо вътре в мен ми казва да се отдръпна, но единственото, което мога да направя, е да стоя изправена и да държа одеялото обвито плътно около треперещото ми тяло. — Не дишаше, когато Дана те извади. Сърцето ти не биеше. Отначало не осъзнаха, че си… спряла. Помислиха…
Тук гласът му секва и си давам сметка, че той също трепери. Обичайно прибраната му на тила коса се е развързала и виси на влажни къдрици около лицето му.
Ненадейно ме обзема някакъв топъл импулс, залива ме като вълна и аз се навеждам напред, обвивам ръцете си около него, притискам лицето си в рамото му и не искам нищо повече от това да се чувствам в безопасност. Усещам как цялото му тяло се напряга, а сетне бавно се отпуска. Той вдига ръце и ги слага на гърба ми, а аз за кратко се замислям да спра времето.
Отдръпвам се. Когато проговарям, гласът ми излиза тих, студен и уплашен — не само заради Каро, но и заради докосването на Лиъм.
— Аз… мислех, че ще умра.
Сподавен, изпълнен с болка звук се изтръгва дълбоко от гърлото на Лиъм. Той затваря очи за момент. Поглеждам през рамо към Илайъс и Дана, но те са се оттеглили към носа на платноходката. Дана държи курса, докато Илайъс изследва тъмния хоризонт с бинокъл. Тялото му е неподвижно, докато гледа втренчено напред. Определено доблестен опит от тяхна страна да ни оставят с Лиъм насаме.
— Съжалявам — казвам аз. — За това, което направих на терасата. За това, че те нападнах.
Лиъм примигва, прокарва ръката си по дневника, който все още е пъхнат в джоба му. Не мога да разчета изражението му.
— Трябваше да го направиш.
— Вятърът е с нас — обажда се Дана. — Можем да стигнем до Амбъргрис до утре, ако се задържи така.
— Амбъргрис? — изправям се толкова отривисто, че Лиъм трепва. — Там ли отиваме?
Той накланя глава към мен.
— А после към Кънимор. Не трябва ли да отиваме там?
Отпускам глава в ръцете си и ме завладява внезапното усещане, че ако лодката не е под мен, тежестта на подобно решение ще ме завлече на дъното на морето. Въпреки че сега сме далеч от двореца, заобикаляме брега и се отправяме на юг, си представям как Каро гледа навън през един от прозорците на Шорхейвън — през едно от онези далечни стъкла от прозрачен кварц, облени в златиста светлина — а очите й са приковани в мен.
— Трябва да я спра. Тя ми каза, че докато е жива, няма да престане да преследва хората, които обичам.