Лиъм поставя ръката си върху рамото ми.
— Знам, че искаш да унищожиш Каро, но Джулс, ти си твърде важна, за да захвърлиш така живота си.
— Толкова ли си убеден, че ще се проваля? — свивам рамене аз и се измъквам от пръстите му.
Той изпуска раздразнена въздишка — въплъщение на надменния владетел, какъвто е.
— Нямах това предвид. Ти трябва да си в безопасност. Някой друг може да се погрижи за Каро.
Вътрешностите ми крещят, че той не е прав, че толкова греши.
— Кой? Не всички сме Гърлинг, Лиъм. Не разполагам с някого, който да свърши черната ми работа.
Той нервно прокарва ръка през косата си и веднага разбирам, че съм права.
— Да убиеш Каро… това просто не си ти, Джулс. Веднъж те наблюдавах как храниш мъничко мишле, за да го спасиш от смърт, след като някой го бе прогонил от кухнята.
— Това беше преди много време — казвам студено аз. — Ти не ме познаваш толкова добре, колкото си въобразяваш. Вече се опитах да я убия.
Лиъм настръхва. В другия край на платноходката Илайъс изпуска едно гребло.
— Ти… ти какво?
Едва след като думите ми излитат навън, проумявам колко налудничаво звучат. Лиъм, Дана и Илайъс са спрели и ме зяпат с широко отворени и невярващи очи. Преглъщам изникналата в гърлото ми буца.
— Стражите ме отведоха веднага при нея. Имах нож… отначало си помислих, че съм я убила, тя кървеше толкова силно, но лицето й започна да се променя, а после цялата кръв се върна в нея, сякаш никога не съм я намушквала. Не мога да проумея това, което се случи — разтрепервам се, спомняйки си Рин, жената, която срещнах в Брайърсмор и която всеки ден в продължение на седемнайсет години преживяваше отново и отново смъртта си.
Отпускам се назад, подпирам се върху грубия дървен парапет на лодката и се съсредоточавам върху черното одеяло от небе и вода около нас, опитвайки се да си спомня много точно онова, което видях. Съзирам под себе си изражението на Каро, белязано от шок и уплаха. Звукът от нечий писък, от моя писък кара кожата ми да потръпва от страх. Затварям очи. Имаше и още нещо. Нещо точно в крайчеца на окото ми, някакъв тъмен проблясък, сякаш някаква сянка примигваше. Само ако се обърна, ще мога да го видя…
— Това просто влошава нещата, Джулс. Не можеш да я убиеш. Тя е Магьосницата — Лиъм изпухтява с раздразнение. — Тя е Магьосницата, а ти си се опитала да я убиеш с нож.
Думите му като че нарязват остатъците ми от смелост на парчета. Цялата сила на Каро, цялата ми история… изгубена за мен. Аз съм просто една селянка от Крофтън. Сълзи парят в очите ми. Но Лиъм не спира.
— Двете с Каро сте били вкопчени в тази битка в продължение на години. Повярвай ми, прекарал съм половината си живот в изучаването й. Най-разумното решение е да бягаш, да изживееш живота си, като се криеш. В безопасност.
Сълзите ми вече потичат. Ръката на Лиъм помръдва и аз се питам дали не обмисля да ги изтрие от бузата ми. Бих могла да избягам в Амбъргрис, на сигурното място, което Лиъм е уредил. Да се кача на кораба и да го оставя да ме отведе до Кънимор — бряг, където времето все още е неделимо, земя, където Джулс Ембър може да забрави завинаги името Алхимик.
Но ако Каро изпепели цяла Семпера, сривайки я със земята, и не ме намери, какво ще я спре да ме преследва и през морето? Може ли един океан да възпре момичето, което е чакало единайсет живота, за да ме пречупи? Ще спре ли това Каро да пререже гърлото на Лиъм, ако открие какво е сторил той?
Сърцето ми блъска отговора в гърдите ми. Не. Не. Не.
Гласът на Амма звучи в главата ми. Сграбчи момента, преди той да те сграбчи!
Няма — не мога — да избягам в необвързаната земя.
Боря се с буцата в гърлото си, с плетеница от мисли, на които не мога да дам глас, за да говоря.
— Тя разруши дома ми. Тя уби моята приятелка. Няма да отида в Амбъргрис.
Лиъм вдишва рязко.
— Джулс…
— Когато ми разкри, че аз съм Алхимика, ти каза, че притежавам мъдростта от предишните си животи. Борила съм се с Каро години наред, както самият ти заяви, и трябва да има някакво познание, заключено в мен, което ще ми помогне да я унищожа.
— Да, но… — той замлъква, а устните му остават стиснати в права линия. Мога да прочета мисълта по лицето му — не притежавам мъдростта от предишните си животи. Те прелитат през ума ми като сенки.
— Спомените ми се връщат, когато посещавам места, на които съм била и преди — сещам се за мрачните си впечатления и догадки, че съм била измъчвана в двореца. — Ако отида в Кънимор, няма да мога да науча повече за тях. Трябва да има някакво познание, което да ми помогне да победя Каро, но то е тук, в Семпера. Тя също е тук. — Грабвам кожената книга изпод сакото на Лиъм, оставяйки кокалчетата на пръстите ми да се допрат до гърдите му. — Познание, толкова опасно и важно, че баща ми умря заради него.