Думите ми се задържат в студения нощен въздух. Подхранвам мъничка надежда в гърдите си: изричането на думите може да ги превърне в истина.
Лиъм отваря уста, а после я затваря.
— Какво ще правиш? Къде ще отидеш?
Илайъс веднага надава глас от другия край на лодката, сякаш е чакал да заговори:
— Винаги има Белууд.
Името ми звучи познато; отнема ми малко време да си спомня, че това е училището, където Лиъм прекара детството си далеч от Евърлес.
— Белууд? — питам аз.
Илайъс се споглежда с Лиъм и нещо неизказано преминава между тях. След това лицето на Лиъм се отпуска и става спокойно, израз на примирение, запечатано в лед.
Лицето на Илайъс обаче се разтапя от пакостлива радост.
— Просто допуснах, че родовият дом на Алхимика ще бъде удачно място да започнеш да преоткриваш себе си.
Думата дом ме тегли въпреки объркването ми. И аз кимвам. Не знам откъде да започна, а Белууд е толкова добър избор, колкото и всеки друг. Преди Лиъм да възрази или да ме заразпитва още, аз го изпреварвам:
— А ти какво ще правиш?
Той приковава поглед точно над рамото ми, взирайки се в бреговата линия на Семпера, докато минаваме край нея, сякаш ще намери отговор там. Най-накрая казва:
— Идвам с теб.
Боях се, че ще каже именно това…
— Не можеш просто да изчезнеш. Как ще го обясниш? Ти… имаш отговорности в Евърлес — не успявам напълно да скрия емоцията от гласа си. Тя се промъква издайнически и мога само да се надявам, че Лиъм ще изтълкува дрезгавината като раздразнение, а не като дива, отчаяна надежда.
— Ти си по-важна от Евърлес.
Стисвам юмруци. Как се случва така, че думите му могат едновременно да ме накарат да замръзна и да запалят огън в мен?
— Ако се върнеш в двореца сега и ме оставиш, тя може да не те заподозре.
— Ти направи избора си да останеш, Джулс. Позволи ми сега аз да направя своя.
Преди да смогна да отговоря, той се изправя и се отдалечава от мен. Искам да му изкрещя да не ме следва, че ще умре… но същевременно ми се иска да го помоля да остане с мен, докато всичко не свърши по един или друг начин. Искам да извикам, че съм имала единайсет възможности да победя Магьосницата и съм се проваляла всеки път; че доколкото знам, това е последният шанс на Алхимика. Както и че съм толкова объркана, колкото и се страхувам от Каро, от него… от възможността, промъкваща се в далечината като дебнещ вълк, това да е поредният капан на Каро…
Но най-вече, че се страхувам от тайните, заключени в мен. Вместо това просто казвам:
— Към Белууд тогава.
10
След като вече се оказваме извън полезрението на двореца и в по-спокойни води — толкова неподвижни, че Илайъс се бои да продължи твърде надалече, за да не заседне на място с платноходката си поради липсата на вятър — ние се разделяме с него и Дана. Преоблякла съм се в една от практичните рокли на Дана, дълга и сива, значително подобрение в сравнение с открадната бална рокля, въпреки че виси свободно около тялото ми. Дана ще продължи на север, за да вземе пари и продоволствия от съюзници на семейството на Илайъс, доколкото подразбрах от откъслечните разговори, които бях дочула, а Илайъс ще се върне в Шорхейвън, за да се покаже пред гостите и да събере новини. Но очите ми не спират да се затварят, когато не се концентрирам върху усилията да ги държа отворени.
С Лиъм се качваме в една малка спасителна лодка и той я подкарва с гребане към брега. Коленете ми се притискат в гърба му, а собственият ми гръб — в задния ръб на лодката. Струва ми се, че всеки момент ще се преобърнем, ако се появи бриз и задуха към нас от погрешен ъгъл. Ръцете му се движат с неизменната непоколебимост на часовникови стрелки, а мускулите на гърба му ритмично се отъркват в коленете ми.
Скоро започвам да се унасям от движението, а изтощението ме връхлита светкавично. Единственото ни осветление е оскъдният лъч от отслабващата лунна светлина, който преобразява профила на Лиъм в скулптура от бял като кост цвят и черен като мастило. Копнея да го докосна, да почувствам топлината му и да си припомня, че той не е статуя, а жив човек, пълен с жар и енергия, но не го правя.
Вместо това усещам, че се унасям в полусън. В последните си съзнателни мигове едновременно се надявам и се страхувам, че ще срещна Каро там, в мрака на съня. Ала сънувам най-вече Амма искрящо жива: как се промъквам в гората с нея и коленича до потока, как играем с хартиените лодки, които сгъвахме от пергамента, който бях откраднала от запасите на татко, фантазирайки си за онзи ден в бъдещето, когато най-сетне ще отидем до морето.