Удряме се в сушата с меко тупване и очите ми се отварят. След като сме плавали с гребане цяла нощ, тъмнината на небето започва да отстъпва място на зората и през мен минава мощна болка, докато мисля за Амма. Приятелството ни беше съзвучие от някой ден. Някой ден ще отидем до морето. Някой ден ще надраснем Крофтън.
Надеждите на Амма за някой ден й бяха откраднати.
Излизаме от лодката, краката ми са нестабилни върху мекия мъх на брега, а след това с един по-силен тласък я пускаме да се носи в морето и обръщаме гръб на вълните, докато тя се превръща във все по-миниатюрна и по-миниатюрна точка на просветляващия се хоризонт.
Докато вървим, а изпръсканите със сол скали отстъпват място на каменисти равнини, осеяни с крайморски градчета, се опитвам да се съсредоточа върху задачата, която ни предстои. Да унищожа Каро. Каро — живата, дишаща легендарна Магьосница, бродила из Семпера в продължение на векове, трупайки знания и сила, които са изгубени за мен. Потръпвам, спомняйки си отново как забивам камата в тялото й, шепота на метала, който пробива плътта й. Усещанията проблясват в съзнанието ми наново и наново, докато крачим, и изведнъж се чувствам смазана. Препъвайки се, стигам до брега на потока, течащ успоредно на нашия път. Коленича, загребвам хладна вода в шепите си и я плисвам върху зачервеното си лице.
Забелязвам отражението си на повърхността на водата… и едва разпознавам лицето, което примигва насреща ми. Бузите ми изглеждат заострени като бръсначи, проблясващи в отразената светлина на потока. Образът ми играе по водите на бавно течащия поток и сякаш се премества и пресъздава отново с всяка следваща секунда. Въображаеми шепоти се надигат от гората… убийца… вещица…
Сетивността ми се притъпява и аз добавям: Алхимик. Това е, което ще трябва да бъда, ако искам да сложа край на господството на Каро.
Една ръка хваща рамото ми, карайки ме да подскоча. Обръщам се, за да видя, че това е просто Лиъм.
— Добре ли си? — пита той.
— Добре съм — промърморвам. Ала устата ми е пресъхнала, стомахът ми е празен. Той протяга ръка, за да ми помогне да се изправя. Без да го удостоя с внимание, минавам край него и се връщам на черния път.
Пустошта и малките градчета бавно отстъпват място на началото на голям град — Монтмиър. Той не прилича по нищо на Крофтън или Лаиста, които са заобиколени от гори и полета — това е истински град, в който се вливат пътища и реки. Умът ми полита назад към времето, когато седяхме с Амма с картата на Семпера, разгърната върху скутовете ни, а дядо й проследяваше с пръст реките и градовете и ни разказваше за пътуванията си, когато е бил млад. Монтмиър е в сърцето на Семпера, най-старата й част, където според мълвата са бродили Магьосницата и Алхимика. Белууд се намира в центъра на заплетена мрежа от тесни пътища и реки. Въпреки ранните часове каруци и карети трополят покрай нас по пътя, по който вървим, и аз долавям мириса на хляб и риба, на кафе и плодове и чувам звука на звънтящи кръвни монети, които неизменно ги следват. Капаците на прозорците над нас се отварят широко, за да пуснат вътре лекия ветрец, и липсват бродещи по улицата просяци с неизменната им тиха и напевна молба: един час, един час.
Лиъм ми е дал наметката си, за да се покрия. Аз повдигам качулката, за да зърна крадешком изпод ръба й спретнатите, хълмисти калдъръмени улички. И макар че трябва да навеждам глава, когато някой минава покрай мен, не мога да пренебрегна лекото, жужащо чувство в гърдите си. Монтмиър е странен, но все пак нещо в него ме привлича, сякаш съм била тук и преди. Смътно си спомням някаква историческа книга, която бях чела в библиотеката на Евърлес и в която се развиваше теорията, че това е родното място на Алхимика, но подобна идея ме кара да се тревожа, ето защо я отхвърлям. Това е от типа места, за които винаги съм молила татко да ме доведе като дете, когато все още живеехме в Евърлес и когато исках да пребродя целия свят.
Чуваме глъчка пред себе си, тежки стъпки и превъзбудени викове с шорхейвънски акцент. Аз инстинктивно свивам в една тясна уличка вдясно от нас, а Лиъм е плътно зад мен и двамата опираме раменете си до стената. Страхът замъглява ума ми. Но войниците отминават.
— Мислиш ли, че знаят, че сме тук? — питам го приглушено, когато се връщаме обратно на улицата.