Лиъм свива рамене, но виждам как безпокойството сбърчва челото му.
— Съмнявам се. Просто те са навсякъде.
В съзнанието ми проблясва лицето на Ина и начинът, по който ме гледаше, когато се изправих пред нея в стаята й.
Ярост, граничеща с омраза. Мисълта, че тя ме мрази, ме пронизва с тъга и ужас отново. Но по-лошо от това е възможността Каро да контролира Ина като марионетка, както стори с предишната Кралица и заплаши да направи и с мен. Спомням си думите й от обляния в кръв ден, когато се възправих срещу нея в Евърлес — как прошепна нещо в ухото на Кралицата и похити ума й, за да я направлява — и се вкопчвам в надеждата, че съзнанието на Ина е по-силно от това на Кралицата, че Каро все още не е нахлула в него с пипалата на магията си.
След като гласовете на войниците затихват, Лиъм ме повежда напред и нагоре по хълма към по-тихата част на града, където широките улици са почти празни. От едната страна на улицата по протежението на няколко пресечки се простира висока каменна стена, отвъд която мога да видя върховете на дърветата и да чуя притаения зов на пойните птици. Следваме леката извивка на стената и накрая стигаме до огромна врата от дъбово дърво и ковано желязо, върху която се мъдри една-единствена дума, изписана със заврънкулки върху месингова табела:
БЕЛУУД.
Щом се приближаваме към портата, забелязвам, че тя е покрита с поредица от прорези в метала. Лиъм не се колебае. Той изважда три еднодневни монети от кесията си и ги пуска в три от прорезите: в третия, седмия и после в първия. Долавям приглушеното стържене на зъбни колела и след това вратите щракват леко при отварянето си. Брава, отключваща се с шифър.
Лиъм отваря вратата. Отвъд нея виждам поляна с яркозелена трева, обградена от тухлени сгради, обрасли с бръшлян. Навсякъде около нас по дърветата с пепеляв цвят са напъпили мънички петънца във виолетово и жълто, което кара цялото място да изглежда като обточено с гирлянди. След като не съзирам никого, Лиъм ми махва с ръка и аз го следвам вътре.
Чувствам се полумъртва върху нозете си, но се надявам поне видът ми да е приличен. Косата ми е прибрана и покрита с качулката на Лиъм. В роклята на Дана бих могла да мина за ученичка… или поне така ми бе споменал Лиъм. Нямам представа как се обличат учащите се тук, нито как се държат, нито дали поне малко наподобявам на тях.
Страхът ме кара да стоя будна и нащрек, като никога не изчезва напълно. Чувствам дневната светлина като нова заплаха, но Белууд и всичко, което се крие там, трябва да доведе до успех. Трябва да вярвам в това, да вярвам в миналото или няма да мога да продължа да местя краката си, правейки стъпка след стъпка.
— Сигурен ли си, че тук е безопасно? — прошепвам аз, докато се промушваме вътре, вървейки под оскъдното прикритие на овощните дървета, растящи край пътя.
Лиъм прокарва ръка през косата си.
— По-безопасно, отколкото навсякъде другаде — казва той, крачейки по-припряно. — Поне според мен, независимо дали ти се струва важно или полезно. И оттук ще можем да следим пакостите на Каро.
В гърлото ми напира старото негодувание.
— Изпепеляването на цяло село за теб пакост ли е?
— Не. Но за Каро е.
Скръцвам със зъби, потискайки гнева си, сякаш отново сме в избата на Евърлес.
— Хайде, трябва да сме вътре, преди първият звънец да удари в осем часа.
Надпреварваме се с изгряващото слънце нагоре по хълма към спретната група от сгради, покрити с бръшлян и оградени с ниска стена от червени тухли с лъскави железни шипове отгоре. Лиъм е израснал тук след пожара, който разруши ковачницата на баща ми, а родителите му го изпратиха далеч от Евърлес. Тук се е превърнал в момчето, прекарало живота си, изучавайки митовете за Алхимика, рискувало живота си повече от веднъж, за да бъда в безопасност.
Ето че от небето се процежда светлина. Оставаме в сянката на външната стена, Лиъм е малко пред мен. Забързвам крачка, решена да стоя до него.
— Всички би трябвало още да спят — казва ми едва доловимо той. — Но ще бъдем внимателни за всеки случай. — Не е възможно за него да се скрие тук, защото е прекалено разпознаваем. Мисълта кара стомаха ми да се разбушува от притеснение. Колко ли време остава, докато Каро и Ина съберат две и две и проумеят, че той ми помага? Дали вече са го сторили?
— Красиво е — казвам аз, нетърпелива да наруша мълчанието помежду ни. — Как беше да израснеш тук?
Лиъм ме поглежда, изражението му е изненадано и неуверено, като че не е сигурен дали наистина искам да знам. Когато не отмествам очи от неговите, по лицето му се прокрадва лека усмивка, караща сърцето ми да потръпне.