— Родителите ми бяха замислили това като наказание… да ме изпратят тук — казва глухо той. — Далеч от Евърлес, от празниците, ловните излети и лукса. Но аз никога не съм го усещал по този начин. — Той оглежда очертаните в златисто силуети на сградите, а по лицето му се чете непозната мекота. — Аз исках да уча. Харесваха ми учебните часове, учените. Първокурсниците не се допускаха в библиотеката, имаше твърде много стари книги, които можеха да се разпаднат, ако ги прелистваш неправилно, но въпреки това се промъквах през нощта, за да прочета историите.
Позволявам си да изостана само на крачка зад него, за да не забележи, че го гледам втренчено. Не знам дали някога съм го чувала да изрича толкова много думи на един дъх. Това ме кара да усещам липсата на Евърлес със свирепа болка. И може би е само заради изгряващото слънце, но в очите му има светлина и почти не мога да откъсна поглед от тях.
— Как се запозна с приятелите си? — хващам се за някакви думи, тъй като ми се иска да продължи да говори. Осъзнавам, че вероятно има безкрайно много хора тук, които е познавал, хора, които е уважавал и с които е учил и общувал. Може би дори хора, които е обичал.
Усмивката му се връща веднага — сега още повече е изпълнена със светлина. Промяната в него спира дъха ми.
— С Илайъс се срещнахме през първата ни година тук. Беше по време на първия ни учебен час — казва той, а ъгълчетата на очите му се присвиват. — „Основи на историята на Семпера“. Двамата бяхме отишли там първи и седнахме на първия ред, а не в дъното като всички останали. Никой не ни беше казал, че ученият, който водеше тези часове, има ужасен дъх.
Аз се изсмивам прекалено силно, но просто не мога да се сдържа. Щастието в гласа му провокира у мен чувството, че се отърсваме от бремето на годините, че сме деца и историята се е променила, за да ни превърне в приятели. Крайчето на устата му се повдига нагоре и той се вглежда в мен.
— Винаги съм искал и ти да можеше да дойдеш тук, Джулс — проронва той. — Щеше да ти хареса.
Аз му изпращам една крива усмивка.
— Казваш това само защото знаеш, че аз съм Алхимика.
— Не — отвръща той с изненадваща увереност. — На теб, Джулс Ембър, щеше да ти хареса. — И той махва с ръка. — Най-голямата библиотека, която някога си виждала. Да седиш до късно със съучениците си, да си разказвате истории. Точно както ти често правеше в Евърлес с нас и с децата на слугите.
Сърцето ми се оплита в спомени — горчиво-сладко чувство. Копнеж по живота, който никога не съм имала, но също и топлина, защото Лиъм е прав. Дори сега думите му ме призовават, рисувайки живи картини на щастие в съзнанието ми. Предполагам, че ме познава по-добре от всеки друг човек.
— Може би е така — признавам, мъчейки се да укротя чувствата, напиращи у мен като ято птици. Няма смисъл да изпитвам носталгия по имението на семейство Гърлинг, не и когато не мога да се върна.
— Ами да, говори се, че Алхимика е пребродил целия град, когато той не е бил нищо друго освен пустош. Това е бил твоят дом — той прочиства гърлото си, променя тона си, като че е казал твърде много. — Винаги съм планирал да се върна в Белууд след сватбата на Роан, макар че майка ми имаше по-различна идея — додава, докато ме води през двора на академията: по един сводест мост, под масив от провиснали клони на дървета, през широко, открито затревено каре, по калдъръмени пътеки, покрай високи тухлени сгради, които изглеждат както стари, така и вечни. — Не се притеснявай. Никой няма да се чуди защо съм тук…
Сепвам се от някакви гласове зад нас. Обръщам се, мускулите ми вече се напрягат, а ръката на Лиъм полита към предмишницата ми, сякаш за да ме дръпне зад себе си, но това не са войници. Това са ученици, две момичета и едно момче, които залитат от твърде много мейдъл, смеят се и се олюляват, докато излизат от сграда само на няколко крачки от нас.
— Да живее Кралицата! — извиква за поздрав момичето с кафява кожа и вдига въображаема чаша към Лиъм. — Да видим колко време ще продължи тази!
Лиъм замръзва като заек, който е забелязал лисица, но те продължават да вървят. Погледът на момичето обаче се задържа върху мен. Въпреки размазания му грим и препъваща се походка тъмните му очи са пронизващи и настоятелни и ме карат да застина на място.
— Тя ме видя — прошепвам, след като отминават. — Видя лицето ми.
Лиъм се намръщва, но поклаща глава, за да пропъди мисълта ми.
— Не се тревожи за нея — очите му следват отдалечаващата се тройка. — Дори и да те е разпознала, в което се съмнявам, никой не взима Стеф на сериозно.
Мисля за изпитателния й поглед.