— Защо не?
Той повдига едното си рамо.
— Тя е незаконна дъщеря на един от семейство Чембърлейн.
Кожата ми настръхва, когато чувам името. Гърлинг са най-влиятелното семейство в Семпера и е всеизвестно, че са жестоки към своите служители. Ала според слуховете са смятани едва ли не за мили в сравнение със семейство Чембърлейн.
Лиъм продължава:
— Родът й е пълен с долнопробни селски вещици знахарки. И ти я чу, има лошия навик да изригва предателски, когато е изпила прекалено много мейдъл.
— Долнопробна вещица? — в голяма част от Семпера вещиците се толерират като забавление за суеверните, забавление, което според татко изсмуква от бедните градове като Крофтън оскъдните им кръвни монети. Говореше се, че старата Кралица събирала могъщи вещици, макар някои да твърдяха, че ги е убивала, ако не й се понравят. Потръпвам, припомняйки си колко близо до истината е това убеждение. Какво биха казали жителите на Семпера, ако знаеха, че Кралицата държи Магьосницата до себе си, или по-скоро, че Магьосницата е държала Кралицата до себе си, под своя власт, и се е отървала от нея с един невъзмутим удар с ножа си.
— Изненадана съм да видя подобна долнопробна вещица в Белууд — казвам аз, стараейки се да прогоня мислите си. — Не са ли нужни пари, за да учи човек тук?
Бузите на Лиъм почервеняват. Той се покашля, но не казва нищо повече. Вървим още известно време, преди той най-накрая да забави крачка. Пред нас се простира древна руина, скелет на сграда, голяма колкото постройката за карети в Евърлес, с разпадащи се каменни стени, с две полусрутени кули и една извисяваща се кула, напомняща на малък замък. Рушащата се сграда е заобиколена от кръг гола земя или може би пепел, сякаш тревата и снегът са се наговорили да избягват това място.
И все пак нещо в него ме зове, дърпа ме натам и се налага да се удържам, за да не пристъпя напред и да не заровя ръцете си в пепелта.
— Това ли е…?
Лиъм кимва.
— Крепостта на Крадеца. Където някога е живял Алхимика.
Дъхът ми спира. Руината пред нас е като сиво тризъбо петно на фона на красивото синьо небе. Опитвам се да си представя как е изглеждала, преди да се разпадне на парчета, убежище… дом.
— Какво се е случило с него? — питам аз, докато пристъпвам в сянката на вътрешността през ръба на някаква нащърбена дупка в стената. Всичко вътре е недокоснато от слънцето, а прахта или може би пепелта заглушава напълно звука от нашите стъпки. Изглежда странно, че вятърът и дъждът не са я отмили напълно. Останките от стените навеждат на идеята за огромно, кръгло пространство, оградено от двор с полуразрушени арки, водещи в различни посоки. Някакво стълбище се извива стръмно нагоре покрай една от стените, но завършва в нищото при тавана. Докато се разхождам наоколо, Лиъм ме следва отдалече. Осъзнавам, че очите му се задържат върху мен. Кожата ми настръхва от топлина въпреки студа — температурата тук вътре е необичайна, по-топло е отколкото отвън.
— Кралицата го изгори преди векове. Повечето от тайните на кръвното време бяха загубени — отговаря Лиъм. Той ме оглежда за момент. Погледът му изпраща още топли вълни през тялото ми. — Повечето от тях във всеки случай. Някои книги останаха… хората никога не осъзнават колко тайни може да съдържа дадена книга.
Аз кимвам. Гърлото ми се стяга, като си мисля сега за пърхането на страниците в книгата ми, венчелистчетата на скритото познание, които са притиснати вътре, плоски, сухи и безжизнени, всяко едно от тях по-неразгадаемо от предишното. Дали престоят ми тук, сред тези руини, ще ми помогне да открия какво би могло да е укрито в книгата, заради която умря баща ми?
— Погледни — вдига ръка Лиъм, за да посочи към една арка в срещуположната страна на помещението, непокътната арка, гледаща на изток, която идеално обрамчва сутрешното слънце. Той хваща ръката ми… аз се стряскам… но Лиъм ме повежда навън през една от счупените арки и сетне обратно през непокътнатия портал.
Отварям уста, за да го попитам, защо ходим в кръг, но после дъхът засяда в гърлото ми.
Помещението вътре се е преобразило. Вместо със сенки е изпълнено със светлина, лъчите на лятното слънце нахлуват през някои от остъклените арки. Другите водят към нови помещения, в които мога да зърна шкафове за книги, порцеланова вана, потънала в зеленина градина. Гоблени украсяват пространствата между вратите и прозорците. Мръсният каменен под е отстъпил място на чисти, сияйни плочки, покрити със син килим в това помещение, а в средата му има маса с наредена върху нея храна. Странна, слабо позната храна, хляб, вино и цветя. А отвън, през прозирните завеси, съзирам бледосиньото обедно небе на един пролетен ден.