— Тя самата ми го каза — макар да знаех, че тези въпроси ще дойдат, ми става все по-невъзможно и по-невъзможно да им отговарям. Чувствам как прииждащите сълзи се забиват в гърлото ми, докато в паметта ми не проблясва спомен: Кралицата се изплъзва от контрола на Каро и се строполява на пода като кукла на конци, чиито пресукани нишки са срязани. — Тя искаше да ме нарани. Опитваше се да разбие сърцето ми.
— Защо?
Гласът ми излиза като сподавен, умоляващ шепот.
— Защото си въобразява, че така ще си върне мощта.
Нищожното количество цвят, задържал се по лицето на Амма, бавно изчезва. Очите й се стрелват към книгата и обратно към мен. Към старите приказки и приятелката й, стояща пред нея. Знам, че парчетата от пъзела започват да се наместват.
— Но историите…
— В историите се разказва, че Алхимика е измамил Магьосницата — чувам гласа на Лиъм в съзнанието си, докато мисля за двете истории, за истината и легендата, преплитащи се през вековете. В кое се различават, къде се пресичат. — „Той“ — повечето хора смятат, че първият Алхимик е бил мъж — й предложил дванайсет камъка, казвайки й, че те са парчета от сърцето, което бил откраднал, а тя ги отхвърлила.
Амма кимва на познатата приказка.
— И вместо това тя го принудила да ги изяде — очите й са широко отворени в тъмното. Отпуснала е стиснатите си юмруци и се е приближила малко по-близо до мен. За миг мога почти да се престоря, че отново сме деца и си разказваме истории, докато се гушим близо до огъня, отчаяно желаейки да прогоним студа и мрака на зимата.
— Камъните действително са били сърцето на Магьосницата, нейният живот, Амма, нейното време — проронвам аз. — А когато Алхимика ги погълнал, то цялото се върнало в него. Но вместо да продължи да живее като Магьосницата, времето било разбито на части. Алхимика щял да поживее още малко, после да умре, а сетне да се роди наново. — Запъвам се над думите си аз. Това е история, която все още не помня да съм изживявала, независимо че долавям истинността й.
— Джулс, в онова, което говориш, няма никакъв смисъл — от устата на Амма излиза притаен смях и разбирам, че се опитва да прибегне до обичайната си жизнерадост. — Спри с тези неща. Можеш да се нахраниш, да си починеш и да ми разкажеш какво става, когато се почувстваш по-добре.
— Не, Амма, слушай — посягам към нея, без да се замисля. Тя трепва, сърцето ми се свива и аз отпускам ръката си върху книгата, поемайки успокояващата й тежест. Черпя сила от меката, овехтяла кожена подвързия, от историите, които преливат отвътре. Прелиствала я бях множество пъти, докато вървях из гората. На моменти това бе едничкото нещо, което ме убеждаваше, че не съм луда. — Аз съм Алхимика.
В очите й се събират сълзи и потичат надолу по бузите й. Улавят крехката утринна светлина и предизвикват сълзи в собствените ми очи.
— Защо ми го казваш? — шепне Амма.
Ето го и първия въпрос, който не бях предвидила и който спира дъха ми. Съзнавам, че държа книгата пред гърдите си като щит. Оставям я и тя се отваря на мястото, където някаква рисунка изпълва страницата: лисица, която замахва с нокти и зъби към отстъпваща змия.
— Вярваш ли ми? — питам аз и гласът ми трепери. Не е онова, което възнамерявам да кажа, но дотук ми стигат силите.
След още дълго проточило се мълчание Амма взема книгата в ръцете си и отгръща корицата.
— Никога не съм мислила, че си убийца — нежно казва тя, а очите й се вдигат бързо и почти срамежливо, за да се срещнат с моите. — Знаех, че не обичаш Кралицата, но Роан…
Името му разкъсва преградата, удържаща сълзите ми, и те се изливат мълчаливо. Амма си поема рязко дъх и се навежда с половин крачка напред, за да ме прегърне, преди да се отдръпне.
— Не исках това да се случи. Никога не съм искала…
Думите ми секват и аз ахвам, когато Амма прекосява помещението и обвива ръцете си около мен. Струва ми се, че мога да се разпадна на части, но вече от облекчение, от първия прилив на щастие, който изпитвам от — както ми изглежда — цяла вечност. Накланям се към нея и тя ме прегръща здраво, като че изобщо не я интересува, че съм покрита с горска мръсотия. Ароматът й ми е толкова познат, ароматът на дома, и дълго време не правя нищо друго, освен да го вдишвам.
— Ти си най-добрата ми приятелка, Джулс — промърморва тя. — Естествено, че ти вярвам.
При тези думи сълзите ми рукват по-неудържимо от всякога. Изпълват очите ми и се стичат по бузите ми, пресичайки натрупалата се от дни мръсотия.