Колко дълго ще гори този огън?
— Помощ! — извиквам, макар да не виждам никого, който би ме чул. — Амма!
Нито един човешки глас не отговаря на вика ми, но огънят изведнъж започва да се вълнува, като че лек бриз е преминал през него, и искри кацат върху ръкава ми. Дръпвам мълниеносно ръката си назад…
И спирам. Има нещо необичайно в огъня, по-необичайно дори ако се хранеше единствено с кръвно желязо. Пламъците, виещи се в жълто и червено, се свиват и растат с ритъм, който е равномерен като дишането — контролиран, постоянен, жив.
Някакъв трясък зад мен ме откъсва от мислите ми и аз се завъртам. Един мъж изхвърча от къща на няколко метра пред мен. От вратата зад него излитат искри.
Той се втурва стремглаво в моята посока, а огънят изтича от сградата и го следва по улицата. Не се разпростира, както би трябвало, а потича по стъпките му като живо същество, почти близва петите му, напредва по улицата в малки, буйни подскоци. Докато мъжът се приближава, а пламъците са на сантиметри зад него, аз си спомням за глутницата койоти, която зърнах веднъж, докато ловувах в гората — половин дузина от тях преследваха ранен елен, лаеха и скачаха с нещо подобно на радост, докато го обграждаха.
— Какво правиш? Бягай! — мъжът ме сграбчва за ръката, докато минава, и ме дърпа надолу по пътя обратно към фермата на Амма. Пламъците сякаш се оттласкват от човека, когато съм до него. Не си позволявам да разсъждавам какво означава това.
— Какво стана? — пъшкам аз, докато тичам, а гласът ми е дрезгав от дима и ужаса.
— Тенбърн — крещи мъжът, но думите му са прекъснати от кашлица. С другата си ръка той притиска към гърдите си нещо: миниатюрна медна статуя на Магьосницата, предназначена да носи късмет. Той продължава: — Нещо неестествено е, то няма да умре… Жена ми хукна към фермата на Ридис, потока… — И стисва статуята в ръката си като безмълвна молба за помощ.
Неестествено, мисля си аз, а след това: Каро. Това е нейно дело. Няма как да не е.
Статуята на Магьосницата в ръката на мъжа е необгорена, съвършена. И ми се присмива.
Забивам пета в земята, мъчейки се да измъкна ръката си от неговия захват.
— Пусни ме, моля те, трябва да се върна. Приятелката ми…
— Ларис! — изтичва по пътя към нас една жена. Дори и с тъмните петна от сажди по бузите й я разпознавам: Сузана, местната конярка, която често посещаваше колибата ни, когато се нуждаеше от знанията на баща ми. Отначало уплашените й очи са приковани в Ларис, но след това погледът й пада върху мен и аз забелязвам как лицето й се разтяга в маската на потрес и уплах. Тя спира и се взира в мен, сякаш самата аз съм от пламък.
— Змия! — изфучава злобно тя. Изражението й не може да бъде сгрешено: омраза. Мъжът, Ларис, пуска лакътя ми и отскача назад, а ръцете му се увиват около него като щит. Като че бих могла да се нахвърля и да си отхапя парче от него, ако ми се удаде възможност.
Преди да смогна да помисля каквото и да било, жената вече е пред мен и ръката й се сключва като менгеме около моята.
— Брат ми е мъртъв заради теб. Домът му се срути върху него. Ти ни докара това до главите — изсъсква тя, треперейки от ужас или гняв. Тя светкавично се озърта от ляво надясно. Търси някой друг, на когото да каже: Убийца!
И ме блъсва назад към адската постеля от пламъци.
Размахвам ръце, но няма за какво да се хвана. Глезенът ми се закача в останките от някаква стена и аз падам назад в огъня. Болката е ослепителна, всепоглъщаща… а сетне изчезва.
Когато зрението ми се прояснява от червената мъгла, виждам, че пламъците са се отдръпнали и прегрупирали, оформяйки пръстен, който ме заобикаля там, където съм се проснала сред руините на някаква сграда. Чувствам топлината от пламъците, но въглищата под мен са хладни. Ларис и Сузана стоят на улицата, зяпнали към мен.
— Помощ! — разкрещява се внезапно Сузана. — Войници!
— Не, моля те! — подемам аз, но думите замират в гърлото ми. Зрението ми се замъглява от сълзи, което ме кара да се усещам като в някой от моите сънища. Представям си как хората, с които съм израснала, ме виждат и закрещяват: Змия, вещица, лъжкиня, как смееш да показваш лицето си тук!
Вие ме познавате — искам да извикам аз на свой ред. — Аз съм само Джулс Ембър. Дъщерята на Пер. Това е моят дом.
Ала вече никакво само не важи за мен. Разказите на Каро са се разпространили из Семпера като отровен облак. Аз съм демонът в тяло на момиче, убил Кралицата и Роан Гърлинг, враг на Магьосницата, на самата корона на Семпера. Не разбирам какво точно е сторила Каро тук, но знам, че е предназначено за мен.