Дръпвам ръката си от Ина и се навеждам напред… обратно в гробището. Тя се взира в мен с широко отворени очи и стъклен поглед.
— Съжалявам, Ина — казвам аз и докосвам едва доловимо ръката й, усещайки твърдостта на бронята под наметалото на Ловеца. Знам, че думите не могат да предадат всичко, което чувствам, съжалението и тъгата за Роан и дори за Кралицата, както и колко съжалявам, че тя бе въвлечена в това, че бе наранена от последиците. — Толкова съжалявам за всичко.
Клепачите й се затварят за миг, гърдите й се вдигат и спускат бързо под наметалото. Съзирам как се опитва да се овладее и това кара нещо в мен да се сгърчи. Но най-накрая тя се предава и оставя емоцията да се разлее върху лицето й. Нозете й се подкосяват, тя се строполява върху гърдите ми и някак в мен се прокрадва убедеността, че от много дълго време е чакала това да се случи.
Хващам я. Хващам я и не я пускам.
28
Седим с часове на парцела на Гърлинг. Аз разказвам на Ина за онова, което се случи след нощта, в която посетихме вещицата в Лаиста. Тя ми казва, че Илайъс ще се възстанови… и дори само заради абсолютната сила на впечатляващата й непоколебимост аз й вярвам. Докато си кажем докрай нещата, които имаме за споделяне, денят вече е избледнял и ярката луна е изгряла. Една част от мен се възхищава на това, че дванайсет живота и всичко, което съм преживяла, откакто избягах от Евърлес, могат да бъдат описани подробно за толкова кратко време.
Ина продължава:
— Винаги съм смятала, че има нещо в теб. Откакто те срещнах в Евърлес. Някаква тайна, някаква тъга.
Напомнянето за нашето време, прекарано в Евърлес — толкова простичко в сравнение със сега — кара сърцето ми да потръпне и аз свеждам очи. Може би и аз като Ина нося емоциите и на лицето си, само че не съм преживяла нищо друго освен тайни и тъга, така че не мога да направя разлика.
— Тогава не знаех за… за себе си. Баща ми току-що беше умрял. Започвах да разбирам, но не знаех.
— Не е нужно да ми обясняваш. Не разбирам напълно всичко за Алхимика и Магьосницата, но ти вярвам.
Едва не я питам защо. Най-невероятното нещо от всичко е това мъничко доверие, с което ме възнагради. Ала сълзите ме задавят и аз не казвам нищо.
— Това поне обяснява защо Каро се промени след смъртта на майка ми — додава Ина. — Единственото, за което говори сега, е отмъщение. Иска да събера армия, Джулс, да свикам войници от всеки град и село в Семпера. Говореше и за нашествие в други страни, за разпространяване на кръвното желязо и по техните брегове. Тя източваше кръв от невинни. Никога преди не е била толкова кръвожадна.
— Била е — изведнъж не мога да срещна очите на Ина, ето защо надзъртам надолу към тревата. — Тя просто не го е показвала досега. Каро каза, че ще убива, докато не открие онзи, който ще ме сломи. Всеки, когото обичам или който ме обича, е в опасност. Толкова много хора, които са се опитали да ме защитят, са умрели заради това.
Ина надниква към мен, а сетне отмества очи.
— Смяташ ли, че всичко е било лъжа?
— Не знам — приятелството ми с Каро продължи едва няколко седмици, преди да науча коя всъщност е тя в Евърлес, но Ина я е познавала от години. Извиквам в съзнанието си лицето на малкото момиченце, което ме доближи край реката. Сладко, открито. Но колкото и упорито да се мъча да задържа образа му, една по-възрастна Каро го прогонва.
Ина смогва да се усмихне тъжно.
— Когато си помисля за онова, което сме споделяли, съм сигурна, че беше истинско. Поне нещо от него. Беше я грижа за мен.
— Тя те изложи на опасност, изпращайки те като Ловеца.
Ина поклаща глава.
— Аз исках да изляза и да те намеря. Идеята да облека този костюм, беше моя — тя гледа встрани от мен, докато говори. — Каквито и отвратителни неща да е сторила, Каро винаги е виждала една част от мен, която другите не забелязваха. Тя беше единственият човек, който не се отнасяше с мен като с някаква порцеланова кукла. Сякаш… виждаше силата в мен. — И Ина замлъква замислено. — Вероятно защото толкова дълго време е подозирала, че аз съм Алхимика.
— Убедена съм, че не е така — изричам отривисто, вярвайки в това с всяка фибра от тялото си.
Ина въздъхва:
— Да знам, че не всичко е било лъжа, влошава нещата. Тя трябваше да бъде моя приятелка — прошепва, а гласът й е тих и сподавен. Бузите й блестят от сълзи.