Тя би убила всички в Семпера, ако това е необходимо, за да ме пречупи.
Амма. Мисълта за нея… сякаш огънят е скочил в сърцето ми и се е запалил там.
Заравям ръцете си във въглените и се оттласквам, за да се изправя на крака, а Ларис и Сузана изругават и си плюят на петите, сякаш най-лошият им кошмар е зад тях. Но вече не ме е грижа. Точно както в онзи момент, когато видях Роан да пада в огнището на татко като дете, аз просто не мисля. Не мога да мисля. Нещо по-голямо ме е обзело, изпълвайки гърдите ми, движейки нозете ми отвътре.
Обръщам се и се втурвам към пламъците, нахълтвайки още по-навътре в Крофтън, докато градът гори.
Пушекът покрива белите ми дробове като пясък. Очите ми изгарят от него и ми става трудно да виждам. Но на улицата огънят се разделя на две и потича близо до краката ми подобно на речна вода около камък. Той обаче не ме докосва, докато бягам към центъра на града, към познатата тясна пътека, водеща до месарницата на Амма. Може би вече е избягала и е в безопасност извън града, гледайки как той се срутва, страхувайки се за мен.
Скърцането и пукането на горяща дървесина изпълват въздуха наоколо. Един простор с дрехи, върху който ризите и одеялата са се превърнали в пламтящи знамена, се сгромолясва пред мен и те тупват на земята като есенни листа. Кашляйки и крещейки името на Амма, завивам по улицата, където тя прекарва толкова много от дните си.
И се заковавам на място.
Повечето от сградите вече са превърнати в пепел. Тук трябва да е започнал пожарът. А улицата — магазинът на Амма — е димяща руина, най-високата част от която се издига малко над главата ми. Вътрешността му е изложена на показ, складовите помещения са открити отгоре, а назъбените им форми проблясват слабо на сиянието на жаравата.
В небето се извива стълб от пушек и за миг изглежда така, сякаш придобива формата на върлинесто момиче. Не съм на себе си и умът ми придава на пушека черти: красива, но със зловеща усмивка. Каро.
Чувам гласа й в съзнанието си. Ще разбия сърцето ти, Джулс.
В рамките на безкрайно проточила се секунда не мога да се движа, не мога да разсъждавам, не мога да дишам. Каро не знае. Не би могла да знае, че Амма е моя приятелка. Или би могла?
Тогава свеж прилив на адреналин нахлува в крайниците ми и аз поемам напред през горещината и гъстия дим, който прониква във всичко, носи се на талази нагоре с поривите на вятъра, изгаря гърлото и кожата ми, щипе носа и очите ми. Проправям си път през развалините на месарницата, счупените дървени греди и натрошените работни плотове, овъглените останки от стаята, където се разтакавах часове наред, докато с Амма си споделяхме клюки и истории. Обгоряла от пламъците завеса, половината от строшен чайник с опърлена керамична повърхност. Няма следа от хора. Може би Амма е съумяла да избяга.
Тогава една таванска греда се срутва от мястото си с ужасяващ трясък. В дупката в стената, която тя оставя, съзирам нещо, което кара сърцето ми да спре.
Амма седи отпусната върху някаква паднала греда, а очите й са широко отворени и невиждащи.
— Амма — простенвам аз.
Устремявам се към нея и се свличам на колене, прихващайки я внимателно през раменете. Гърдите й са неподвижни. По кожата й няма белези от изгаряне, но тялото й е изцапано с кръв отстрани. Очите ми се стрелват към тъмнолилавата струйка, която почти не се забелязва върху мръсната й, зацапана с червено и черно пола. Цветът на сок от мава, който не може да бъде сбъркан, оставен от оръжието на кралския войник, и…
Дръжката на кама, която стърчи от гърба й. Макар полираното сребро да е потънало в кръв, веднага я разпознавам: принадлежи на Айвън Тенбърн, командира на стражата в Евърлес.
Каро вече се е заела да изпълнява обещанието си.
Връхлита ме ярост към Каро, а с нея и сила. Разпервам ръце, улавяйки се за нишките на времето, като искам то не само да спре, но и да потече назад, да се върне. Точно както сторих, за да спася Роан Гърлинг, когато бяхме деца в Евърлес. Спаси Амма! — пулсира някакъв ритъм в главата ми.
Димът около мен протяжно започва да се всмуква навътре, свивайки се към земята. Сивите му нишки кипят, завъртайки се по начин, който не е свързан с вятъра. Струва ми се, че в далечината виждам част от пламъците да примигват и да угасват. Локвата кръв сякаш се сгърчва и се връща в Амма.
Но тогава ме изпълва някакво дълбоко и болезнено чувство за нещо зловещо и несправедливо, за някакво стигащо до дълбините на душата ми гадене, което отслабва коленете ми. Тялото ми трепери, докато силата се изцежда бързо от мен, и преди дори да осъзная, че потъвам, се озовавам на ръце и колене сред развалините, разтърсвана конвулсивно от ридания, а по лицето ми се стичат черни от пепелта сълзи.