Взирам се в лицето на Ина прекалено дълго, все още завладяна от знанието, че ми вярва… някак, въпреки всичко… ми вярва, както ми вярваше и Амма. Тя ме гледа с доверие и очакване на лицето, като че бих могла да знам какво да предприема след това. Изведнъж ме пронизва неистов, пламенен копнеж по Лиъм. Лиъм, който винаги е наясно как да постъпи после.
— Какво ще правиш с Лиъм? — пита Ина. Възможно ли е да е прочела мислите ми по изражението? — Ти се интересуваш от него, нали? Обичаш го…
— Не го казвай… — прекъсвам я бързо и непрестореният страх в гласа ми я подтиква да замълчи. — Моля те!
Ала Ина никога не е била от онези, които си замълчават.
— Мислиш ли, че той е човекът, чиято смърт ще разбие сърцето ти? — пита ме нежно тя.
Преглъщам.
— Не знам — макар че всичко във вътрешностите ми крещи, че думите ми са лъжа.
— Но какво следва сега, Джулс? Как мога да ти помогна?
— Трябва да намеря оръжието, което ще я убие — проронвам аз.
Ина стисва челюсти.
— Налага се да се върнеш в Евърлес.
Грабвам ръката й, не желаейки нищо повече от това да стоя тук, до сестра си. Не че нямам желание да отида — искам го повече от всичко — но също така искам да поостана с Ина още малко, защото не знам какъв гняв може да стовари Каро върху мен, когато се възправя срещу нея.
— Просто искаш да видя Лиъм — промърморвам аз, за да скрия онова, което действително мисля. Каро ме познава. И знае, че рано или късно ще се върна на мястото, където започна всичко това.
Ина се засмива и оставя главата си да лежи на рамото ми.
Някаква струйка дим привлича погледа ми, издигайки се във въздуха пред надгробния камък на Роан. Заинтригувана, пристъпвам напред, за да установя, че подареният ми от Стеф камък се е озовал в локва от разлято вино. И се разтваря.
Ина ме следва.
— Това кръвно желязо изпари ли се?
— Не. Това беше дар, даден от Алхимика много отдавна. Символ, който да показва истинското лице на злото. — Димът увисва неподвижен във въздуха над него. Обзета от някаква идея, събирам още няколко чаши с вино от гроба на Роан, изсипвам ги в една обща, а после пускам в нея това, което е останало от черния камък. Точно както бих постъпила, ако слагах еднодневна монета от кръвно желязо в следобедния чай на лейди Сида.
Виното веднага започва да пращи и искри. Димът става по-плътен и се усуква. За мой потрес той сякаш придобива форма във въздуха пред нас и бавно обрисува образа на мъжко лице. Устните му са тънки. Има дълбоки, тъмни гнезда, където би трябвало да бъдат очите му. С Ина вдишваме едновременно.
— Това ли е… Кой е това? — пита тя, останала без дъх. — Никога не съм виждала нещо подобно.
— Лицето на истинското зло — отговарям аз, отдръпвайки се ужасена, докато образът сякаш отваря уста, за да се засмее… после мигом избледнява и изчезва, като че никога не е бил там. Примигвам.
Кой друг би могъл да бъде освен Евър?
Ина стисва ръката ми и това ме откъсва от мислите ми.
– Права си… ще се върна в Евърлес — казвам аз, като този път влагам нотка на непреклонност в думите си. — Ако оръжието не е там, тогава може да има някаква друга истина, която ще ми помогне да я победя.
В това се таи някакъв мрачен смисъл. Трябва да сложа край на нещата там, където започнаха… научаването на всичко това. Както и на историята на Алхимика и Магьосницата.
— А после какво, Джулс?
Поглеждам към Ина и съзирам страха и надеждата си, отразени в очите й.
— А после ще приключа с това — промълвявам.
Тя изглежда сериозна.
— Не си длъжна да се изправяш пред нея, още не, ако не си готова. Можеш да се върнеш в Шорхейвън с мен…
— Сигурна съм — това е единственото нещо, спрямо което съм непоколебима, и аз се вкопчвам в него, въпреки че предизвиква у мен завихрящ се ужас. Идеята какво може да стори Каро, ако открие, че Ина знае истината, ме разтърсва до дъно. — Готова съм.
— Е, аз ще ти помогна — Ина остава неподвижна още секунда, а после отдръпва ръце от мен. Разкопчава нещо на гърдите си и след това сваля черното наметало от раменете си, сякаш е материализирана сянка. Отдолу е облечена с обикновена туника и тесен панталон като тези, които Амма или аз бихме носили в Крофтън. Тя премята наметалото през ръката си, пресяга се към врата си, за да развърже парчето тъмна коприна, покривало допреди малко носа и устата й… и ми подава старата си маскировка.
— За да можеш да влезеш в Евърлес — казва тя в отговор на моя празен поглед. — Не биха дръзнали да спрат Ловеца.
Облива ме топлина. Никой никога не е показвал такова доверие в мен, колкото Ина в този момент, независимо че завръщането ми в Евърлес е най-рискованото нещо, което някога съм предприемала.