За щастие, преди да се разтревожа, че ще трябва да проговоря, те вкупом ми отдават чест. Друг от стражите припряно прави знак на събратята си върху стената. Миг по-късно големите порти се отварят единствено за мен.
С изопнат гръб, сама и предрешена като воин, влизам вътре.
Замъкът сякаш диша пред мен, мрачната му фигура е като нещо живо, докато прекосявам моравата, а звукът от стъпките на коня ми потъва в тишината. Пролет е… би трябвало да има цветя, преливащи от сандъчетата по прозорците и от градините, обрамчващи замъка. Градинарите би трябвало да сноват из тях дори и сега, сътворявайки красивата си магия през нощта, за да може потомците на Гърлинг да зърнат безупречната морава от цветя и зеленина, когато се събудят. Но вместо това всичко е тъмно и почти притихнало. Толкова е глухо, че мога да доловя притаения звук на езерото от другата страна на замъка, вълните, които се плискат безшумно и ритмично в скалистия бряг, където едва преди месец оплаквах смъртта на татко.
И все пак замъкът не е празен. Когато се приближавам, силуети на стражи се появяват из цялото имение, изпълзяват покрай сградата и отгоре по стените, сгушват се в различни издатини на замъка или минават пред прозорците. Сърцето ми бие лудо. Има повече стражи, отколкото някога съм виждала тук дори когато Ина и Кралицата пристигнаха за първи път в края на зимата. И ето че на мига проумявам, че са тук заради мен. Чакат мишката да се върне в капана. Изведнъж усещам наметката на Ина като оскъдна защитна обвивка.
Ала си налагам да не показвам никакъв страх, когато спирам във вътрешния двор, отделящ моравата от замъка. Стражите, стоящи в кръг край входа, ме наблюдават със същата боязън като онези пред портата. Някога това може и да ме е карало да потръпвам от чувството за всевластие, но сега ме изпълва с ужас. Слизам от взетия назаем кон и предавам юздите му на най-близкия страж, който внимава да не докосне ръцете ми, докато ги поема. Когато най-накрая влизам в замъка, изпускам дъха си и част от напрежението изтича от гърдите ми.
Аз съм у дома.
Освен необичайните стражи, разположени в ъгъла или патрулиращи из части от преддверието, коридорите са напълно празни. Толкова много слугинска работа се извършва през нощта: коридорите се метат и мият, камините се зареждат с дърва, палят се факли. Но нищо от това не се случва сега. Евърлес се е променил дори повече, отколкото когато се завърнах след десет години. Имението винаги е било сурово и безмилостно към хората от низините, знам това, но това тук е различно, коридорите са пусти и безлюдни, вратите са залостени срещу заплаха, по-тъмна и по-опасна от всяка аристократична жестокост. Въпреки празнотата, възцарила се навсякъде, чувствам, че ме виждат, наблюдават. Тръпка пролазва по гръбнака ми, нараства и нараства, докато не поглъща всичките ми планове.
Бягай, Джулс — казва ми един древен глас. — Бягай и не поглеждай назад.
Заглушавам го, но той продължава да ми шепти от някакво тъмно ъгълче на ума ми.
Стягам се и тръгвам по главния коридор. Завесите са спуснати и прашни, в урните, разположени в нишите, няма цветя. Това ме разстройва дотолкова, че следващия път, когато попадам на страж, който патрулира из източното крило, ме обзема облекчение. Хващам го за рамото.
Той се стряска и посяга към камата си, но отпуска ръце, когато зърва качулката и маската ми. На възраст е млад, с едва наболи по горната му устна мустаци, а на жилетката му блести отличителният знак на Шорхейвън. Човек на Каро, а не на Гърлинг.
— Къде са всички? — питам аз, без да се замисля, а инстинктивният ми страх от войниците е изместен дълбоко извираща паника.
— Ми… милейди — заеква мъжът. — Заради вечерния час, който пожелахте. Никой жител на Евърлес не бива да напуска леглото си след залез-слънце.
Освобождавам захвата си около ръката му и в стомаха ми се завихря ужас. Колко ли са страдали хората в Евърлес — благородници и слуги — заради мен?
Отдалечавам се от него, налагайки си да държа главата си високо вдигната и походката си спокойна, независимо колко съм обезпокоена. Имена, искания барабанят в ума ми — Там, Беа. Чувствам се разкъсана, теглена в различни посоки… кухните, спалнята на прислугата, конюшните. Но едно притегляне е по-пронизващо и по-неотложно от другите, убедеността впива ноктите си в гърдите ми. Лиъм.