Той диша учестено до устните ми, едната му ръка полита, за да се хване за таблата на леглото, а с другата ме обгръща по-плътно около раменете и ме придърпва здраво към себе си. Юмруците ми сграбчват задната част на ризата му и аз я измъквам нагоре, кокалчетата на пръстите ми докосват голия му гръб — топъл, изненадващо мек. Докато устните ни се движат заедно, той дръпва наметалото на Ловеца, разкопчавайки закопчалката, и пуска черната коприна на купчина в краката ни. Аз простенвам — не съм в състояние да се удържа — и той ме прегръща още по-силно.
Последната ни целувка се случи в едно паническо бягство в мечтите за мен и в обятията на съня за него… някакво усещане за нереалност, приласкаващо и двама ни, притъпяващо всяка възможна преценка на последиците.
Сега обаче е съвсем различно.
Може да е нощ, но и двамата сме пламенно, болезнено будни. Сега нищо не е нежно, не е бавно. Има нещо подобно на отчаяние в начина, по който устните на Лиъм се движат до моите, оформяйки звук, който може да е моето име, но кръвта ми бушува твърде непримиримо, за да го чуя. Въпреки това му отвръщам, улавяйки устната му със зъби, забивайки пръстите си в гърба му в усилието си да го придърпам още по-близо до себе си. Усещам го целия, очертанията на тялото му, притиснато до моето. И независимо от всичко го желая все по-близо заради цялото време, в което го отблъсквах.
Разпервам дланите си върху гърба му, долавям как мускулите му се движат под голата му кожа. Той се откъсва от целувката ни и аз простенвам в знак на несъгласие… но после устните му се озовават върху бузата ми, върху челюстта ми. Той отмята главата ми назад с ръце, заровени в косата ми, и целува шията ми, а устните му запалват огън върху гърлото ми и всички причини, поради които съм се страхувала от него, бояла съм се за него, всички причини, поради които съм държала двама ни разделени, стават на прах.
В този момент аз не съм Алхимика. Аз съм само Джулс, сама и уплашена, и надяваща се, и искаща, а Лиъм Гърлинг се протяга към мен — една търсеща ръка през мрака. Тя е там, откакто го целунах в Монтмиър… или дори преди това, може би откакто ме намери в Шорхейвън, когато ме спаси от Евърлес. Съществува част от сърцето ми, която все още е човешка, в която съм изцяло себе си, и някъде по пътя тази част е започнала да му принадлежи.
Тревога, дори страх се таи в накъсаното дишане, което споделяме сега. Има стотици малки и човешки начини, по които той може да ме сломи. И също толкова много, по които аз бих могла да го сломя… и вероятно ще го сторя. Може би това е любовта, може би няма какво да направя, освен да разтворя ръцете си за нея. И ето че ги разтварям, без да се страхувам от силното думкане на сърцето му.
Всичко, което знам, е, че съм чакала предостатъчно.
Известно време спя спокойно, най-добрият сън, който съм имала, както ми се струва, от години.
Ала той не може да продължи.
Събуждам се твърде скоро. За момент не си спомням къде съм и защо… знам само, че се чувствам в безопасност. Щастлива. Но това е условна безопасност, условно щастие. Осъзнаване, че извън границите на това мъничко пространство светът все още чака, готов да ме впримчи наново в опасностите си.
Лиъм се раздвижва до мен и останалото нахлува обратно. Той лежи настрани с гръб към мен, раменете му са сребристи на лунната светлина, прииждаща през прозореца. Звукът от дишането му е тих в мрака, топлината му е осезаема, въпреки че съм на няколко сантиметра от него и копнея за близостта му. Протягам ръка и я поставям между лопатките му. Той се размърдва, но не се събужда.
Искам отново да си легна. Поне веднъж да си позволя да се върна в сънищата. Да позволя този миг да продължи малко повече. Ала не мога да забравя истината. Времето ми, докато Каро се върне в Евърлес — може би цялото време, което ми остава, помислям си аз и потръпвам, защото не знам какво ще се случи, когато се изправя пред нея — се стопява. И дори ако пак затворя очи, няма да мога да заспя, знаейки, че ключът към разбиването на сърцето ми е толкова близо.
Осъзнаването на това ме притиска, заплахата от непозната болка стяга дробовете ми. Не мога да забравя какво трябва да сторя… да намеря оръжието, което ще убие Каро. Но откъде да започна?
Сърцето ми забавя своя ход и всеки негов удар внезапно зазвучава като злокобното биене на някакъв древен барабан.