Само че това не е моето сърце… един звук достига горе в стаята: дрънченето на портите на Евърлес, последвано от припрени викове. Ставам, изтичвам до малкия прозорец на Лиъм и поглеждам навън.
Кръвта ми изстива. Каро. Върнала се е.
30
Преглъщам надигащия се в мен ужас, докато се отдръпвам от прозореца на Лиъм, а сърцето ми бие мощно. Каро е тук. Каро е тук и ще ме открие. Ще намери Лиъм.
Мисли! Трябва да достигна до някакво значимо място, вградена следа, на каквато се натъкнах на горската поляна и в долината… но имам прекалено много детски спомени от Евърлес… нозете ми вероятно ще ме отведат към любимото ми място за криене от игрите ми с Роан или към ковачницата, която случайно изгорихме. Лиъм каза, че също е претърсил Евърлес и не е намерил нищо.
За момент обмислям да го събудя. Дори и с тръпнещата да се нахвърли върху мен Каро той би се насладил на загадката. Бих могла да го повлека със себе си на това пътуване, да сграбча всяка сетна секунда с него, преди да пристигне Каро. Но той изглежда толкова спокоен, докато лежи там, челото му е изгладено от бръчките и очите му са някак освободени от сенките, които бяха белязали лицето му… дори в съня. Той изгуби почти всичко, до което се докоснах, не искам да отнемам от него и онова, което му е останало.
Освен това нещо в мене шепне, че се налага да свърша всичко сама.
Ето защо се измъквам изпод завивките. Веднага ме обгръща хлад, по-студено е, отколкото ми се струва, че една пролетна нощ има правото да бъде. Като че иска да ме накара да потъна отново в забрава за още няколко часа. Но това усещане за противостоене — сякаш самият Евърлес осъзнава, че съм тук, и се опитва да ми попречи — само ме прави по-решена да издиря истината.
Отдръпвайки се от леглото, се поколебавам. Ако Лиъм се събуди и открие, че ме няма, не се съмнявам, че ще тръгне след мен. Но той не бива да броди из замъка, когато Каро пристигне тук. При цялата му смелост не й е равностоен противник.
Преди да го обмисля по-добре, протягам ръце към него, оставяйки спомените ми отпреди няколко часа да ме пленят. Притварям очи и пожелавам времето да се спусне върху него като нежно одеяло, да се настани върху кожата му и да го възпре там, където е сега, насред дишането му. Лекото повдигане и спадане на гърба му спира и аз потрепервам. Но поне докато е застинал, той ще бъде в безопасност. Това е единствената защита, която мога да му осигуря, докато не убия Каро… или самата аз не бъда убита.
Откривам ризата, роклята и ботушите си. Вдигам маската и наметалото на Ловеца и си ги слагам наново, закопчавам катарамата, доколкото мога, с надеждата, че никой няма да се вгледа прекалено внимателно как наметалото ми виси накриво. Пак надзъртам към Лиъм, копнежът изгаря всеки сантиметър от кожата ми отвътре, но аз си налагам да се обърна.
Ако оцелея при предстоящата среща с Каро, следващият път, когато заспя до Лиъм, ще бъде още по-сладко, защото ще сме в безопасност. Казвам си това, докато се измъквам в коридора, вземайки единствения фенер от стаята му. Ако Каро действително дойде да го потърси, ще види мрак и ще си помисли, че стаята е празна.
Трябва да си кажа и напомня нещо, иначе никога не бих тръгнала.
От прозорците в коридора, гледащи на изток, забелязвам, че зазоряването е по-близо, отколкото допусках, а небето с цвят на сажди изсветлява до цвета на бледа пепел на хоризонта. Прозорците предлагат гледка към Лаиста, а по-нататък и към участък земеделска земя, обграден от гори. Оглеждам хоризонта, сякаш ще мога да зърна как Каро идва… внушителна и величествена. Но единственото движение са няколко трептящи светлинки по прозорците на ранобудниците в Лаиста, както и в далечината отривистият плясък на криле в небето — ято птици на фона на настъпващата зора.
Обръщам се и тръгвам. Както и когато пристигнах, коридорите на Евърлес са пусти и ги няма слугите, които обикновено би трябвало да ги изпълват в този час. Ала не съзирам и стражи. Може би уважението към семейство Гърлинг и тяхната скръб е достатъчна причина, за да се махнат хората на Каро от жилищното крило. Може би.
Слизам две стълбища по-надолу и се озовавам в източното крило на основния етаж. Имам смътното усещане, че съм близо до библиотеката, но замъкът ми се струва променен, което ме прави несигурна. Тишината е зловеща. Всичко наоколо изглежда така, сякаш би трябвало да има нощни звуци — далечното суетене на хора, заети със своите домакински задължения или крачещи в стаите си, припукването на огъня в камините и проскърцването на стените, докато се наместват. Но няма нищо, като че нещо се е спуснало върху имението и е задушило всичките му деликатни шумове.