Или може би причината е в мен. Долавям, че някак чувствата ми са разбъркани и пренаредени, крайностите, между които се мятах през последните няколко часа — блаженството с Лиъм, ужасът от Каро — ме дърпат и отварят пукнатини във възприятията ми. Зрението ми е по-изострено и всяко най-малко движение — потрепваща завеса, примигваща лампа — ме провокира да се извръщам мълниеносно наоколо. Но слухът ми е притъпен и не мога да усетя пода под краката си, нито студения въздух наоколо. Сякаш способността ми за докосване все още е обзета от спомена за ръцете на Лиъм върху мен, както и за моите върху него… за онази буйна топлина.
Когато се сещам да огледам обстановката около себе си, осъзнавам, че съм близо до трезора. Резбованата врата към съкровището на Гърлинг се издига в другия край на коридора, а двамата стражи от двете й страни наблюдават приближаването ми с ококорени очи. Спомням си с благодарност, че според Лиъм трезорът е празен, хазната е източена и се надявам, че те няма да се замислят особено много защо съм тук. Единият кимва към другия, сковано бързо движение, след което се завъртат пъргаво на петите си и поемат в обратната посока.
И аз оставам сама.
Почти без да съм убедена какво точно върша, аз се приближавам до вратата на трезора и поставям ръцете си върху дървото. Твърде мрачно е, за да видя наистина дърворезбите, но това няма значение — мога да усетя сложността им под пръстите си, допълвайки изображенията, запечатани в паметта ми. Спускащите се скъпоценни камъни, изваяните танцуващи жени с техните диплещи се коприни.
Лицето на татко проблясва в ума ми. Никога не съм виждала тялото му след смъртта му, никога не съм виждала петната от мава по ръцете му, следите от опитите му да влезе в този трезор. Той заплати с живота си, за да извади една малка книга или може би, мисля си и потръпвам, нещо, което се крие там. И ето, на практика вратата стои отворена.
Изпълва ме убеденост: това е мястото, където започна всичко.
И моето пътуване към откритието, че аз съм Алхимика, и историята на Алхимика… е моята история. Нещо ме привлича да прекрача прага на тази изваяна, сияеща врата, някакъв почти животински инстинкт, извиращ някъде по-дълбоко от костите ми. Затварям очи и претърсвам в ума си, защото вече познавам чувството, подсказващо, че съм била тук, преди да стана Джулс. Много преди това.
Какво се крие там?
Виждам вериги, виждам решетките на някаква древна килия. Жестокото лице на някакъв човек, сурово и набраздено, взиращо се в нас през пролуките. Но не мога да кажа кое е само историята, която съм чувала толкова много пъти, и кое е истинско.
И тогава, както очаквам, ужасът ме връхлита, напирайки внезапно отнякъде дълбоко, дълбоко в мен. Простиращ се толкова надълбоко, колкото и желанието ми да вляза в трезора… още по-дълбоко. Образите излитат от съзнанието ми и потъват в мрака, споменът за отдавнашен вик отеква в ушите ми. Сякаш всичко, което се крие зад тази врата в паметта ми, е прекалено потресаващо дори за да го нося със себе си, като че съзнанието ми се мъчи да ме защити, скривайки от мен част от спомена зад дебела завеса.
Отдръпвам ръце от вратата, сърцето ми бие силно в ушите, но ужасът не избледнява. Замъкът сякаш се мести и пренарежда около мен, крехката утринна светлина се оттегля, стените се извисяват по-близо, светът се свива около тялото ми, сякаш съм в капан в корема на някакъв грамаден, пръхтящ звяр. Чувам някакъв нисък женски смях, като че идващ през дълъг тунел, чувам тропота на конски копита. Сякаш Каро и всичките й войници са вече тук и се спускат към мен по самите коридори на Евърлес.
А вратата все още чака пред мен, присъствието й е като нещо живо.
Улеят, спускащ се надолу по средата на вратата, плува в червено — може би е просто трик на светлината, но изглежда така, като че ли някой наскоро е сложил ръце върху шипа, оставяйки кръвта си, времето си да се стича по вратата. Плащайки, за да влезе със… със…
Червена река.
Ръцете ми се движат доброволно и се вдигат към вратата. Притискам дланта си към шипа, едва забелязвайки болката, докато кръвта ми се събира и се стича по меката част на ръката. Светът около мен трепери, когато кръвта ми изпълва тънкия улей и заблестява като течен рубин, докато се стича надолу към земята.
Нещо дълбоко във вратата изщраква и глухият звук зазвънтява невероятно силно в ушите ми. И когато отдръпвам ръка от шипа и натискам вратата, тя се отваря със съвсем мъничко сила. Все още движеща се като в транс или като насън, пристъпвам в тъмнината.
Изкачвам се по стълбите и се чувствам като лунатик в собствените си сънища, като че ли краката ми са в капана на предварително определен маршрут и аз само наблюдавам. И не е ли така… не е ли било винаги така, откакто се върнах в Евърлес, изпълнена с отчаяние и кошмарни сънища? Не беше ли всяко мое действие предвидено и очаквано от Каро много преди да се родя, дори преди да е разбрала коя съм? Никога не съм успявала да й избягам или да я надхитря, никога не съм имала и никаква надежда, освен че ще се окажа по-силна, когато тя се опита да ме пречупи. И сега имам усещането, че въпреки всички истории и книги, с които татко и Лиъм са ме въоръжили, аз се приближавам към грандиозен и отвратителен край.