Краят на света се разиграва на проблясъци в съзнанието ми, когато стигам до върха на спираловидното стълбище. Ако не съм достатъчно силна, ако загубя, Семпера не само ще остане прикована към своя предначертан път, но и пътят й ще се превърне в още по-мрачен под управлението на Каро. Обвързани с кръвното желязо, времето ни е неделимо от кръвта, докато не се наруши крехкото равновесие на мира, а ние не се издавим свирепо един друг като вълци под нейния взор.
Вътре в трезора е тъмно с изключение на светлината от лампата, но мога да различа всичко наоколо дотолкова, за да видя, че точно както каза Лиъм, трезорът е изпразнен, а разграбените сандъци са разпръснати по пода. Движена предимно от инстинкта си, аз проследявам светлината от лампата по стените, търсейки каквато и да е следа, която ще ме отведе до тайна тъмница или врата.
Нещо привлича вниманието ми. Почти несъществено е, малко несъвършенство по камъка, но аз спирам и се вглеждам отблизо. И осъзнавам, че това изобщо не е несъвършенство, а символ, издълбан в стената. Цъфтящо дърво, едва забележимо на светлината от факела. Отнема ми време да си спомня къде съм го виждала преди, но тогава… то проблясва в паметта ми… от спомена за детето Каро при реката и от гроба на лорд Евър.
Страхът се вкопчва в гърлото и дробовете ми, но не достатъчно, за да ме спре. Натискам символа, действайки по-скоро инстинктивно, а не водена от нещо друго, и един мъничък отвор в тавана се уголемява с дълбоко потрепване и стон. Прах се посипва върху качулката ми, щипе лицето и кара очите ми да се насълзят. Ала аз избърсвам влагата и прахта и надзъртам нагоре към някакъв скромен по размер вертикален тунел, съвсем малко по-широк от раменете ми. Кухина в кулата на Евърлес, скрита килия в небето.
Ужасът ми е по-завладяващ отвсякога, докато се вторачвам в мрака. Не е тъмница, но въпреки всичко е килия.
В самия камък е издълбана някаква стълба, проста поредица от опори за краката и ръцете, вкопани в стената. Въздухът, който ме блъсва, е студен, макар че не би трябвало да бъде, и около мен сякаш се разстила някакъв звук, дълбок и неопределен шум, подобно на вой на вятър, бързо течаща вода и извисяващ се глас, смесени заедно. Нисък и далечен, но е там.
Искам да се обърна и да избягам, само че къде бих отишла? Да се скрия в кухнята като момичето, което бях?
Не. Няма нищо друго за мен тук, в Евърлес, или където и да било по света, който Илайъс описваше. Никога не е имало, осъзнавам с чувство на почти непоносима тежест.
У мен се загнездва усещането за неизбежност, когато се пресягам към тунела. Окачвам фенера на Лиъм над лакътя си. Протягам се нагоре, докато пръстите ми не откриват първата подпора. Независимо от обратите в живота ми или от онези, които е можело да се случат, аз неизменно щях да се връщам обратно в Евърлес.
Подобно на вдлъбнатината в стената, която отвори този проход, всяко стъпало от вкопаната стълба е покрито с прах. Първоначално, когато започвам да се изкачвам, те са гладки, но стават по-груби, докато се придвижвам, сякаш хората са откривали това място през хилядолетията и са се втурвали да се изкачват нагоре, но в един или друг момент сърцата им са се отказвали и те са се връщали, отблъснати от черния ужас, който сякаш избира отгоре като нещо живо.
Камъкът е студен под ръцете и раменете ми, когато те докосват стената. По-студен, отколкото би трябвало да бъде. И изглежда така, като че тунелът се стеснява, макар че това може да е само плод на моето въображение. Обзема ме клаустрофобия, когато светлината отдолу избледнява и изчезва, оставяйки само несигурното трептене на фенера.
Стълбата се издига все по-нагоре и по-нагоре, докато не се оказва, че съм се изкачила толкова високо, колкото мога да стигна. Въздухът става влажен и мирише на пръст като онзи в хранилищата за кореноплодни зеленчуци под кухнята, което обаче не би трябвало да е така, когато е толкова близо до слънцето. След това, когато нозете ме заболяват и пръстите ми се свиват като нокти на животно, той се променя отново, става по-студен, а миризмата на пръст се преобразява в нещо странно, металически кисело като стара кръв. Дишам тежко, задъхването ми се учестява с теснотата на тунела, увеличава страха ми и ме кара да се усещам така, сякаш съобщавам за себе си на всичко, което се спотайва отгоре.