Никой не е изкачвал тази стълба от десетилетия, може би от векове. Прахта и насложилата се пръст, политащи надолу при всяко докосване на ботушите ми, ми подсказват това. Ясно е, че не се изкачвам към нищото… Всичките ми инстинкти ми го посочват, пробождат кожата ми, подканят ме да избягам, шепнат ми, че съм разбрала всичко погрешно.
Но аз не бягам. Продължавам да се катеря, докато не долавям над себе си открито пространство. Докато пръстите ми не докосват някакъв каменен под.
Изтеглям се нагоре.
Оказвам се в средно голяма стая, светлината от фенера ми достига достатъчно далеч, за да освети заоблената форма на извитите й стени. И те, и таванът са от камък. Подът е с плочки, но е покрит толкова дълбоко под прах и пръст, че предпазливите ми крачки оставят по него следи като върху сняг. Мирише на пръст, пепел и…
Стаята не е празна. Върху дълга, дървена, изкривена от годините маса по протежение на една от стените има разнообразие от още по-древни инструменти, а блясъкът на метала и стъклото е затъмнен от прахта. Но аз съзирам острите ръбове на ножове, искренето на необичайни летливи частици под трепкащата светлина на фенера ми. Инструменти за обвързване на времето, познавам ги дотолкова, но странни и прастари. Зад това в кухини, издълбани направо в земята, се мъдрят десетки шишета — зелени, кафяви и сини, някои с вино или отвара, или не знам какво още тъмно вътре в тях.
Последно — две тесни легла, всяко от които оправено така, сякаш обитателите току-що са излезли.
Обръщам се, за да погледна останалата част от стаята, и забелязвам две неща едновременно.
На стената зад мен е изваян някакъв блестящ стенопис. Змия и лисица са се изправили една срещу друга, приклекнали и настроени за битка, войнствените им осанки са уловени в дълги линии и груби дупки в камъка, следи, запълнени с червени, златисти и сребърни пръски, каращи ги да сияят и да се променят на светлината на лампата. Но змията и лисицата — Каро и аз — са далеч по-малки от другото същество, което се извисява над тях.
Не мога да потисна тръпката, стигаща чак до костите ми. Хрътка с настръхнала козина и зейнала паст се спуска върху лисицата и змията отгоре, въпреки че те не забелязват животното и начина, по който устата му е разкривена от глад.
Моята собствена уста пресъхва, повдигам фенера, за да огледам по-отблизо леглата въпреки факта, че на повърхността те не будят особен интерес. Прокарвам ръце по дебелите юргани. Водени единствено от замайване и копнеж, пръстите ми се пъхват под възглавницата и докосват някакъв твърд, студен предмет.
С лудешки биещо сърце изваждам един кинжал с рубин и с дръжка, обвита със змия.
Вдишвам рязко и го изпускам на леглото, сякаш змията е истинска. Примигвам, защото за момент съм сигурна, че това е сън. Но кинжалът остава там. Чака ме.
Отдолу се чуват стъпки.
Пресягам се и вземам кинжала в ръка.
31
Залива ме страх и аз застивам, ослушвайки се. Сграбчвам извитата дръжка, опитвайки се да отблъсна натрапчивото чувство, че съм правила това и преди.
Отдолу се понася някакво слабо трополене, което може да бъде само от някого, който се изкачва по стълбата. Тунелът улавя звука на тихи стъпки и го усилва така, че онова, което се издига нагоре, е някакво неземно, кухо, отекващо сгромолясваме. И става все по-силно и по-силно. Не мога да сторя нищо, няма къде да отида. Няма бягство от тази кръгла стая, а само голямо пропадане…
Поглеждам оръжието в ръката си и го стисвам, като че мога да изтръгна смелост от него.
Дишам пресекливо, докато шумът от тунела става все по-мощен и по-мощен.
Ала нямам време да се чудя, нито пък да съжалявам. Защото някой се подава от шахтата в трезора. В мъждивата светлина виждам диплите на проблясваща черна пола и нежни, обути в пантофки крака под тях. Още преди лицето й да се покаже, различавам фигурата й и движенията й, които са ми до болка познати. Киро.
Задушава ме паника. В мрака тя изглежда така, сякаш е създадена от сенки, черната й коса е спусната около раменете и се слива с черната й рокля. Тя се обръща, съзира ме и усмивка разделя лицето й, а зъбите й се белеят в тъмното. Посяга към кръста си и изважда отнякъде два ножа, дълги колкото ръцете й от лактите до китките. Държи ги отпуснати встрани до тялото си и ги върти бавно, така че да уловят трептящата светлина на фенера. Сетне тя вдига едната си ръка, ножът все още е в нея, и нещо над нас се раздвижва. Един каменен диск се плъзва над главите ни върху входа на шахтата на трезора, скривайки и мъничкото светлина, която се просмуква отдолу, приклещвайки ни изцяло вътре. Спалня, която се превръща в килия, превръща се в гробница.