Но да се върнем на въпроса за преувеличението. Всеки разказ, който хрони-кира марша на историята през дълги периоди трябва да бъде проектиран по-различ-но от панорамата, която координира всички характеристики, отнасящи се до определен етап или момент. Първият, хронологическият подход, трябва да наблегне върху новаторските събития и движения, които, макар и нетипични по времето на първата им поява, ще спечелят известност с по-късна дата. Вторият, синхронният подход, трябва да комбинира новаторското и традиционното, но и техните взаимовръзки. Първият риск е анахронизмът, а вторият - статичността.
По-рано съвременна Европа е служила като една от лабораториите за тези проблеми. Някога доминирана от историци, изследвали корените на хуманизма, протестантството, капитализма, науката и националната държава, по-късно тя е привлякла вниманието на специалисти, които са показали съвсем правилно как елементите на средновековните и езическите светове са оцелели и процъфтели. Изчерпателният историк трябва някак си да улучи баланса между двете. При описването на шестнадесети век например е подвеждащо да се пише изключително за вещици, алхимици и феи, но също толкова подвеждащо е да се пише изключително за Лутер, Коперник или за началото на английския парламент. Изчерпателната история трябва да си вземе бележка от дебатите между специалистите, но също така трябва да намери начин да се издигне над техните мимолетни грижи.
Концепции за Европа
“Европа” е сравнително модерна идея. Тя постепенно е изместила по-ранната концепция за “християнския свят” в комплекс от интелектуални процеси, продължили от XIV до XVIII век. Решителният период обаче бил достигнат през десетилетията преди и след 1700 г. след продължителни религиозни конфликти. В ранната фаза на Просвещението (виж Глава VIII) нациите в едно разделено общество се чувстват неудобно от постоянното напомняне за общата им християнска идентичност; и “Европа” запълва нуждата от име с по-неутрални подзначения. На запад войните срещу Луи XIV вдъхновили множество публицисти, които апелирали за общи действия, които да разрешат разделенията на съвременността. Многократно затваряният квакер Уилям Пен (1644— 1718), роден от англо-холандски смесен брак и основател на Пенсилвания, се отличавал с това, че защитавал както универсалната толерантност, така и европейския пар-
* Игра на думи deride - осмивам, и Derrida - Жак Дерида - фр. философ, роден в Алжир през 1930 г. - Б. пр.
28
ВЪВЕДЕНИЕ
ламент. Френският абат дисидент Шарл Кастел де Сейнт Пиер (1658-1743), автор на “Projet d’une paix perpétuelle” (1713), призовал за конфедерация на европейските сили, която да гарантира продължителен мир. На Изток появата на Руската империя под владичеството на Петър Велики изисквала радикално преосмисляне на международните рамки. Договорът от Утрехт от 1713 г. бил последният важен случай, при който публично била спомената “Respublica Christiana”, “Християнската общност”.
След това надделяла представата за европейската, противопоставена на християнската, общност. През 1751 година Волтер описал Европа като:
… някаква велика република, разделена на няколко държави, някои монархически, други смесени… но всички кореспондиращи помежду си. Всички те имат едни и същи религиозни основи, дори ако са разделени на няколко вероизповедания. Всички те имат еднакви принципи на публичното право и политиката, непознати в другите части на света28.
» Двадесет години по-късно Русо обявил: “Вече няма французи, германци, испанци или дори англичани, а само европейци”. Според едно съждение крайното осъзнаване на “идеята за Европа” станало през 1796 r., когато Едмънд Бърк написал: “Никой европеец не може да бъде пълен изгнаник в която и да е част на Европа“27. Дори и така, географските, културните и политическите параметри на европейската общност винаги са оставали открити за дебат. През 1794 г., когато Уилям Блейк публикувал една от най-неразбираемите си поеми, озаглавена “Европа: едно Пророчество”, той я илюстрирал с картина на Всемогъщия, наведен от небесата и хванал два компаса28.
Повечето очертания на Европа са определени от нейните обширни морски брегове. Разделителната линия между Европа и Азия е била фиксирана от древните от Хелеспонт* до река Дон и все още е била там през Средновековието. Един енциклопедист от XIV век можел да даде доста прецизна дефиниция: