Във всички отношения това е традиционната концепция. Това е мярката за всички други варианти, отклонения и блестящи идеи по темата. Това е началото на онова, което мадам Дьо Стал някога нарекла “penser à l’européenne”.
Най-фундаменталната задача за специалистите по културна история на Европа е да идентифицират множеството конкуриращи се нишки в християнската традиция и да измерят тежестта им във връзка с различни нехристиянски и антихристиян-ски елементи. Плурализмът е de rigueur*. Въпреки очевидното надмощие на християнската вяра чак до средата на XX век, невъзможно е да се отрече, че много от най-плодотворните стимули на модерните времена, от ренесансовата страст към античността до фикс идеята на романтиците за Природата, са основно езически по своя характер. Също е трудно да се твърди, че съвременните култове към модернизма, еротиката, икономиката, спорта или попкултурата имат много общи неща с християнското наследство. Основният проблем в наши дни е да решим дали центробежните сили на двадесетия век са смалили това наследство до безсмислена бъркотия, или не. Сега малко аналитици поддържат твърдението, че нещо, напомнящо европейска културна монолитност, изобщо е съществувало някога. Едно интересно решение е да се види европейското културно наследство като съставено от четири или пет покриващи се кръга34. (Виж Приложение III, стр. 1244.). Според романиста Алберто Моравия уникалната културна идентичност на Европа е “плат с две лица, от едната страна разноцветен… а от другата едноцветен, с един богат, дълбок цвят”35.
Навярно би било погрешно да предположим, че “Европа” е била лишена от политическо съдържание. Напротив, тя често е давана като синоним на хармонията и единството, които са липсвали. “Европа” е била недостижим идеал, целта, към която всички добри европейци трябва да се стремят.
Този месиански или утопичен възглед за Европа може да се наблюдава много назад във времето - още по време на дискусията, предшествала договора от Вестфалия. Той бил издигнат на висок глас в пропагандата на Вилхелм Орански и неговите съюзници, които организирали коалициите срещу Луи XIV, както и сред онези, които се противопоставяли на Наполеон. “Европа, казал цар Александър I, това сме ние”. Той присъства в реториката за Баланса на силите през XVIII век и в Съгласието на XIX. Той е съществена черта от мирната Епоха на империализма, докато не е разрушен от Голямата война през 1914 г., виждал е Европа като своя домашна основа за световен доминион.
През XX век европейският идеал е съживен от политиците, които са решени да излекуват раните от двете световни войни. През 20-те години, след Първата световна война, когато този идеал можел да бъде пропагандиран във всички части на континента извън Съветския съюз, той намерил своето изражение в Лигата на нациите и особено в работата на Аристид Бриан. Той бил особено привлекателен за новите дър-
* Изисква се според етикета, според добрия тон (фр.) - Б. пр.
ВЪВЕДЕНИЕ
31
жави в Източна Европа, които не били обременени от проблемите на европейските империи с територии извън Европа и които търсели обща защита против Великите сили. В края на 40-те години, след падането на Желязната завеса, той бил присвоен от хора, които възнамерявали да изградят една Малка Европа на Запад и които си представяли своя план като серия от концентрични кръгове, фокусирани към франция и Германия. Но той послужил и като фар на надеждата за другите, откъснати от деспотичното комунистическо управление на Изток (Виж. стр. 34). Сгромолясването на Съветската империя през 1989-1991 предложи първите проблясъци на паневропейската общност, която може да се стреми към разширяване във всички части на континента.
Но крехките основи на европейския идеал са видени както от опонентите, така и от привържениците му. През 1876 г. Бисмарк изоставил Европа, както някога Метерлинк изоставил Италия, като “географско понятие”. Седемдесет години по-късно Жан Моте, “Бащата на Европа”, видял силата на презрението на Бисмарк. “Европа никога не е съществувала, признал той, човек трябва искрено да създаде Европа”36.
В продължение на повече от петстотин години кардиналният проблем при дефинирането на Европа се е центрирал около включването или изключването на Русия. През цялата съвременна история православната, самодържавна, икономически изостанала, но разширяваща се Русия не е пасвала добре в схемата. Западните съседи на Русия често са търсили причини да я изключат. Самите руснаци никога не са били сигурни дали искат да бъдат в или извън Европа.
През 1517 г. например ректорът на Ягелонския университет в Краков, Мачей Меховита, публикувал географски трактат, който поддържал традиционното Птолеме-ево разграничение между Sarmatia еигораеа (Европейската Сарматия) и Sarmatia asiatica (Азиатска Сарматия) с граница на Дон. Така Полско-Литовското княжество оставало вътре, а руската Московия - вън37. Три века по-късно нещата не били толкова ясни. Полско-Литовското княжество се разделило, а границата на Русия се преместила значително на запад. Когато французинът Луи-филип де Сегюр (1753-1830) минал оттам в навечерието на Френската революция, той нямал никакви съмнения, че Полша вече не се намира в Европа. “On croit sortir entièrement de l’Europe, написал той след влизането си в Полша, tout ferait penser qu’on a reculé de dix siècles.” (Човек смята, че напълно е напуснал Европа; всичко може да създаде впечатлението за отстъпване с десет века назад във времето.) Използвайки икономическия напредък като главен критерий за членството в Европа, той бил абсолютно модерен38.