Но точно това била епохата, когато руското правителство настоявало за своята европейска принадлежност. Въпреки факта, че нейната територия се простирала по непресечена линия през Азия чак до Северна Америка, императрица Екатерина категорично обявила през 1767 г., че “Русия е европейска държава”. Всеки, който желаел да прави бизнес със Санкт Петербург, си взел бележка. Все пак Московия била съставна част от християнския свят още от десети век; а Руската империя била ценен член на дипломатическия кръг. Страховете от “Мечката” не попречили на нарастването на общия консенсус по отношение на членството на Русия в Европа. Този консенсус се засилил много през XIX век от ролята на Русия в поражението на Наполб-
32
ВЪВЕДЕНИЕ
он и от великолепния разцвет на руската култура в епохата на Толстой, Чайковски и Чехов.
Руските интелектуалци, разделени между западняците и славянофилите, не били сигурни за степента на руския европеизъм. В “Русия и Европа” (1871) славянофи-лът Николай Данилевски (1822-1885) настоява, че Русия притежава своя собствена, отличителна славянска цивилизация по средата между Европа и Азия. Достоевски, напротив, в речта си при откриването на статуята на поета Пушкин решил да се впусне в хвалебствие на Европа. “Народите на Европа, декларирал той, те не знаят колко са ни скъпи”. Само малка група “восточники” или “ориенталци” поддържали тезата, че Русия е изцяло неевропейска, имайки много повече общи черти с Китай39.
След 1917 г. поведението на болшевиките съживило много от старите съмнения и неясноти. В чужбина болшевиките били смятани за варвари - според думите на Чърчил, “песоглавия” - банда от диви азиатци, сееща смърт и разрушения като Атила или Чингиз хан. В самата Съветска Русия марксистките революционери често били порицавани като нещо, внедрено от Запада, доминирано от евреите, подкрепяно със западни пари и манипулирано от немското разузнаване. В същото време силно се разпространило и официалното мнение, че революцията е прерязала всичките си връзки с “декадентска” Европа. Много руснаци се чувствали унижени заради своята изолация и се хвалели, че пробудена Русия скоро ще надделее над неверническия Запад. В началото на 1918 г. авангардният руски поет от революционните години Ал. Блок написал предизвикателна поема, озаглавена “Скитите”:
Милиони сте. Ний - рой след рой, след рой.
Кой дръзнал би да ни нападне!
Да - скити сме, да - варвари безброй с очи прилепнали и жадни!
Русия Сфинкс е! В радост и в позор тя в черни кърви се облива
и в тебе впива, впива, впива взор и с обич, и с ненавист дива.
За сетен път - към труд и вечен мир!
0, свят прогнил, недей се спира!
За сетен път на светъл братски пир приканва варварската лира!40
Не за пръв път руснаците били разкъсани в две посоки едновременно.
Колкото до лидерите на болшевиките, Ленин и неговото обкръжение се идентифицирали близко с Европа. Те се смятали за наследници на традицията, започната от френската революция; виждали непосредствените си корени в социалистическото движение в Германия; допускали, че тяхната стратегия ще бъде да се присъединят към революциите в напредналите капиталистически страни на Запад. В началото на 20-те години Коминтернът предложил теоретичната възможност за (ръководени от комунистите) Съединени Европейски щати. Под ръководството на Сталин, който избил
ВЪВЕДЕНИЕ
33
всичките стари болшевики, Съветският съюз решил да се дистанцира духовно от европейските дела. В същите тези десетилетия една влиятелна група емигрирали руски интелектуалци, включваща княз Н. С. Трубецкой, П. Н. Савицки и Г. Вернадски, решила отново да наблегне върху азиатските фактори в руската културна смесица. Известни като “евразийци”, или “евроазиатци”, те били фундаментални противници на болшевизма, но се отнасяли скептично и към ценностите на Западна Европа.