Не трябва да се забравя последователността на събитията. Времевият обхват, който разделя Константин от Карл Велики, е бил по-голям от онзи, който разделя Константин от Цезар и Август. Той бил равен на периода, който обхваща цялата модерна история, от Ренесанса и Реформацията до сега.
Но Константин наистина посадил семето на една историческа идея - че християнската религия е съвместима с политиката. Самият Христос категорично отхвърлил политическата намеса; а преди Константин християните не се опитвали да си присвоят власт като способ за доразвиване на тяхната кауза. След Константин християнството и висшата политика вървели ръка за ръка. Това в очите на пуристите бил моментът на разложението.
Поради това достатъчно подходящ е фактът, че Константинопол скоро се превърнал в първото седалище на християнската власт. Той станал официална столица
234
на Римската империя през 331 г. - на първата годишнина от своето откриване, и запазил блясъка си в продължение на повече от хиляда години. В рамките на едно-две поколения той приел преобладаващ християнски характер, църквите станали повече от храмовете, докато по-късно храмовете били забранени. Той бил източникът, а по-късно и сърцето на Византийската държава - главен клон на средновековния християнски свят и въпреки преданите почитатели на “Западната цивилизация” - основна съставна част от европейската история.
IV
отво
Раждането на Европа, около 330-800 г. сл. Хр.
В повечето съвременни опити за описване на късната Римска империя съществува усещане за надвиснала съдба, фактът за упадъка и сгромолясването на Империята се знае предварително буквално от всеки и е направо невъзможно да се пресъздадат перспективите на онези дълги векове, когато евентуалният изход е бил пълна загадка. Волтер отхвърля историята на късната империя като “абсурдна”; Гибън твърди, че е описал “триумфа на варваризма и религията”.
Но все пак съвременниците едва ли споделят възгледите на Просвещението. Напълно вярно, те са съзнавали добре, че изживяват трудни времена. Нищо не е по-показателно за епохата от меланхоличните размишления на късния римски философ Боеций (около 480-525). “Най-нещастната форма на нещастието, пише той в своята “Утешения на философията”, е някога да си бил щастлив.” От друга страна, ако те са наблюдавали упадъка на Империята, не е задължително да са предвиждали и сгромолясването й. За много християни краят на Империята бил синоним на Второто пришествие на Христос, на самия Страшен съд. Но Съдният ден бил отлаган толкова често, че престанал да играе роля в практическите съображения. Нещо повече, съмнително е дали варварите, чиито нахлувания били най-очевидният симптом за слабостта на Империята, са имали някакво намерение да я унищожават. Напротив, те искали да споделят печалбите й. Шокиращото оплячкосване на Рим през 410 г. сл. Хр. се извършило, защото императорът отказал да засели готите на Аларих в Империята. От съвременна гледна точка истинските чудеса, за които трябва да се размишлява, са дьлговечността на Римската империя и нарастващата взаимозависимост между бившия римски и бившия варварски свят. В дългосрочен план именно тази взаимовръзка рахада цялото, наречено ‘християнски свят”, основата на европейската цивилизация.
След смъртта на Константин разделянето на “познатия свят” на две прости части, римска и варварска, най-общо останало. Отново обединената Римска империя от едната страна на границата се държала твърдо; неспокойните маси от народи от другата страна, все още на племенен етап на развитие, обработвали горските сечища или бродели из равнината. Достатъчно разбираемо е, че повечето римляни виждали това разделение от гледище на черното и бялото. За тях Империята била ‘цивилизована” - тоест подчинена на едно подредено управление; варварите по определение били “нецивилизовани”. Макар че идеята за ‘благородния дивак* определено е съществувала - както когато плененият британски вожд Каракгак бил прекаран
236
ORIGO
на парад през Рим, - пресичането на границата между Империята и некартографира-I ните земи отвъд се смятало за стъпка от слънчевата светлина в сянката.
В действителност разграничението между римския и неримския свят не е било I чак толкова абсолютно. Римските армии редовно са се сражавали под ръководство- ■ то на варварски генерали, които използвали варварски помощници, за да отблъснат I варварските врагове на Империята. Страните, съседни на границата, били подложе-1 ни на римско влияние в продължение на векове. Римските търговци и стоки проник-1 вали далеч отвъд имперските граници. Римски монети са изровени из цяла Германия I и Източна Европа. В съкровища и гробове в Хилдешам край Хановер, в Любсов в По-1 мерания, в Трондхайм в Норвегия, в Клайпеда в Литва и дори в Афганистан са откри-1 ти чудесни римски златни, бронзови и сребърни изделия. Важни римски търговски сре-I дища са действали чак в Южна Индия1.