Също толкова трудно е да бъдем прецизни по отношение на темпото на упадъ-Я ка в Римската империя. Три грандиозни исторически процеса, които достигат цент-Я ралния си етап след Константин, вече са били задвижени; и всеки от тях продължава Я много векове. Първият е бил неумолимото движение на запад на варварските наро-I ди от Азия към Европа. Вторият бил нарастващата цепнатина между западната и из-I точната половина в рамките на римския свят. Третият бил стабилният износ на хрис-Я тиянство към езическите народи. Тези три процеса доминирали в един период, който Я по-късно щял да бъде кръстен “Тъмните епохи”. Четвъртият бил възходът на исляма, I експлодирал от далечната Арабия през VII век и установил бързо южните и източните Я си граници, в рамките на които другите можели да си взаимодействат.
За съвременните читатели един основен проблем се крие в традиционните ро-1 маноцентрични и християнофилски възприятия на европейските историци, чийто под-I ход към “Тъмните епохи” силно рефлектира както в тяхното класическо образова-Я ние, така и в техните религиозни вярвания. Разбира се, няма причина, поради която Я някой трябва да застава на мястото на Боеций или на Григорий от Тур и да набляга Я на техните мрачни съждения. Ако някой го направи, усещането за надвисналата съдба Я ще се засили още повече. От друга страна, няма причина, поради която нечии перс-Я пективи трябва да се приемат, изключвайки всички останали. Ако изворите са по-1 изобилни, човек може да наблегне много по-точно върху опита на напредващите вар-I вари, на езичниците или на мюсюлманските войни. И в този случай най-вероятно 1 преобладаващата атмосфера ще бъде на вълнение, очакване и обещания. Според Сал-I виан от Марсилия много римляни с добро потекло и образование потърсили убежи-Я ще сред готите и франките, “търсейки римската хуманност сред варварите, защото Я вече не можели да подкрепят варварската нехуманност сред римляните”2.
РАЖДАНЕТО НА ЕВРОПА
237
Миграции и заселване
В ранните векове от първото хилядолетие няколко части от Полуострова били обитавани от народите, които по-късно щели да се заселят там за постоянно в добре оформени национални “родини”. Голямата част от населението отвъд римската граница била в движение. Племена и племенни федерации, големи и малки, постоянно търсели подобри земи. От време на време ритъмът на тяхното движение се ускорявал поради гладили поради съпроводеното с насилия пристигане на номадските конници и в този случай, след като в продължение на десетилетия или дори на векове престоявали наедно място, те изведнъж се премествали на друго.
Нередовният ритъм на миграцията зависел от сложната зависимост между климатичните промени, наличието на храна, демографския растеж, местните съперничества и кризите в по-отдалечените райони. За римляните, които наблюдавали обезпокоени на границата, те били напълно непредвидими. Напрежението се натрупвало незабележимо, докато някое непредвидено събитие не счупело ограниченията. Дълги интервали на покой се редували с кратки, силни вълнения. Миграцията винаги зависела от деликатния баланс между силите на инерцията, “натиска” на местните трудности и “привличането” от зелената трева на хоризонта. Основната причина за всяко отделно преместване може би е лежала много далеч, в степите на Централна Азия; а ‘ефектът от преместването” може да се наблюдава ясно. Промените в единия край на веригата от народи можели да причинят вълни по всички брънки от тази верига. Както последният вагон от влаковата композиция, така и последното племе от западния край на веригата можело да бъде изместено от мястото му с огромна сила.
По този начин хуните причинили вълни на запад дълго преди те самите да се появят. Хунската империя била унищожена от китайците около 36/35 г. пр. Хр. След това хунските орди и стадата добитък, от които те живеели, се установили в днешен Туркестан. Техните конни дружини лесно можели да преминават по няколко хиляди мили месечно. На гърбовете на бързите си монголски коне и въоръжени с лъкове и стрели, те можели да навлизат дълбоко в Европа или в Далечния изток и да се връщат в рамките на едно-единствено лято. Като всички истински номади те прилагали огромна двигателна сила върху земеделските или полуномадски народи, с които влизали в контакт. През II век сл. Хр. тяхната база се преместила на север от Каспийско море; през IV век се придвижвала към днешна Украйна. Именно там, през 375 г., те се срещнали с остготите, германски народ, който по изключение се движел в обратната посока. Последвалият сблъсък изтласкал остготите и съседните вестготи в Римската империя. В рамките на петдесет години други от присъединените племена, аланите, се появили в днешна Южна Португалия - на разстояние от почти 3 000 мили. Самите хуни не атакували Империята до 441 г. Скоростта на миграцията, разбира се, била изключително ниска. Дланите, които прекосили Днепър около 375 г. и Рейн през 406 г. и стигнали до Атлантика през 420-те години, се придвижвали средно с по около 5 мили на година. “Внезапното нашествие” на вандалите, които споделили част от пътешествието на аланите (виж по-долу), поддържало средна скорост от 2 км на седмица. Племенните колони, обременени с каруци, добитък и доставки, не можели да се надяват да надминат номадите.